заедност по телефона

Беше сутрин, току-що бях станала. Още не се бях облякла, носех синьо потниче и бикини. Приказвахме си около леглото с хората в стаята.

Телефонът звънна и аз така се зарадвах - беше архитекта.
Повиших щастливо глас - "здрасти, как си?", но той говореше тихо. Беше тъжен.

Отдръпнах се от другите. Направих няколко бавни крачки и седнах със свити към мен крака на килимчето до дивана в ъгъла. Сякаш се скрих от света. Усещах учудените погледи на другите в стаята - защо ли така се бях отделила и бях помръкнала?

- Какво правиш?
- Гледам телевизия вкъщи. (ах, толкова беше тъжен)
- И какво има?
- Ами искам да си бъда вкъщи.
- Какво ти се прави? (исках да кажа нещо, да направя нещо, за да променя нещата. или поне начина, по който се чувства)
- Искам да си бъда вкъщи и да гледам телевизия.

Помълчахме. Ох, толкова беше тъжно. В главата ми се блъскаше въпросът "какво, какво да направя, какво да кажа?", чувствах се като лекарство, което изведнъж е престанало да действа. И всички са учудени и разочаровани.

Той започна да плаче. Тихичко и неутешимо.
Заплаках и аз.

Известно време стоях в ъгъла без да виждам нищо, можех само да плача. Аз бях мъката. Вероятно и при него беше така.
Нищо не си казвахме, просто бяхме заедно.
След известно време той затвори.

сън от вчера

Аз съществувах, но сякаш живеех себе си през очите на архитекта. И в същото време имах и собствено съзнание, което виждаше нещата отвъд.
Вървях боса през една гора. Беше есен и килимът от листа нежно галеше краката ми. Беше топло и сухо. Вървях и се чувствах като в приказка.
"Ах, колко се радвам", помислих си, "че архитекта ме е измислил толкова хубава!"