сватбата на севи и васко

Севи и Васко се ожениха. Аз бях кумата. Кум нямаше.

Намирахме се в една голяма зала с вид на стар киносалон. Тримата седнахме на втория ред. Аз бях откъм пътеката, но скоро се развиках, защото защото Васко седна до мене, а трябваше Севи да е посредата, защото а) така повеляваха традициите и б) аз не исках да имам нищо общо с него.

Те не се обичаха. Не се желаеха като съпрузи. Женеха се, защото имаха привързаност и задължения един към друг - по някаква причина трябваше да бъдат заедно, за да може Севи да му помага. А той беше ужасен. Не заслужаваше нищо от това, което тя му даваше. Глупава жертва; още повече - напълно безсмислена.

Двамата отидоха отпред да се венчаят, а аз останах на мястото си. Огледах ги хубаво - той беше малко над 35 и изглеждаше смачкан, беше напълнял и на лицето си имаше голям белег - дълга грозна резка на дясната буза; беше се появила покрай нашите събития и тримата го знаехме. Белегът беше там, за да напомня и нямаше как да се изтрие. Както и другото.

Севи пък беше още по-млада, отколкото е сега - малко, бяло и красиво дете на около 17. Беше съсредоточена и не виждаше другите около себе си, сякаш беше в друго измерение и тотално отдадена на своята истина. Надяваше се, че постъпва правилно, но сякаш решението й беше наложено отвън.

Когато се венчаха, двамата дори не се целунаха. Те не се обичаха като мъж и жена. Не изглежда и да се обичаха изобщо. Севи го прегърна нежно, но и малко набързо и въздъхна "Васе..."
Сякаш изпитваше облекчение, че са направили това, от което и двамата са се страхували, и че вече няма връщане назад. Не беше сигурна, че решението е правилно, просто се радваше, че чуденето е свършило, но заедно с това осъзнаваше, че предстоят още много, много трудности и още толкова чудене.

После излязоха сред гостите. В цялата зала се усещаше недоволство към Васко, сякаш всички го виняха и никой не го разбираше и обичаше. Това го смачка още повече - седна на една седалка и се опита да заспи.

Станах от мястото си и започнах да нервнича и да се карам наляво-надясно, всичко ми беше криво, като някаква фурия бях. "О, боже, всички жени са толкова тъпи", казах си уж тихо по неизвестен ми вече повод. То си беше само за мен, обаче и майката на Ралица го чу, умря си от смях и започна да го повтаря. В залата се разнесе одобрение - даа, всички жени са тъпи!

Накрая, когато Севи вече беше свободна, я придърпах настрани. Прегърнахме се сърдечно. Не й казах, че е постъпила правилно, нито че е сгрешила. Излязох въобще от тази плоскост на добро-зло. Прошепнах й само да бъде много внимателна какво и защо върши и да не мисли, че може да пресътворява миналото; да внимава много къде и как се меси. Някои неща човек може да надрасне единствено сам.

Тя мълчеше скромно и ме слушаше без да се съгласява или да отрича.
После се прегърнахме още веднъж.