умът чакаше отвън

Снощи, преди да си легна, имаше спонтанна йога.
Изпънах гърба си идеално, осъзнах, че това е правилната му позиция, затова легнах точно така - по гръб.

Усетих как излизам от съзнанието си. От това да бъда това, което наричам аз. От човешкото аз.
Умът ми някакси обаче стоеше и гледаше, искаше да запомни какво се случва.

Ми беше странно, влизах в някакви стаи, където губех тялото си. В съзнанието ми излизаха някакви картини, опитващи се да обяснят това вътре. Нещо като два художествени езика и някой се опитваше да превежда. А нещата вътре не бяха така, както човек би ги преживял. Нищо, нищо не беше така.

Умът ми обаче стоеше отвън, получаваше данни и се сещаше за неща.
Чути от близки хора.
За Очи на синьо куче.
За прегръдката на плажа с пуерториканеца, която всъщност беше точно нещо такова.
Постоянно ми изникваха готови за записване изречения. За да си спомням после.

И тук отново ми излиза една стара чуденка - трябва ли да се помнят и пишат нещата? И по-лошо - има ли правилно и грешно?

В някакъв момент умът ми се уморяваше и оставаше навън, спомням си как недоволно крещи "Не влизай в тази стая, там нямаш крака!" - влязох в състояние, където не бях човек и го нямах това тяло.

Метафората със стаите може би е малко тъпа и неясна, но просто така го видях.
По някое време умът ми се умори и заспа.

Събудих се към 4.00am, станах, разходих се, пих вода, пишках и пак си легнах.
Тогава започнаха обикновените сънища.

Имаше огромни аквариуми с риби, които се изяждат една друга и аз стоях и плачех пред тях. (И Пепси беше замесен в тая работа някак.)
Имаше много страх с един ролеркостър, на който даже нямах куража да се кача.
Имаше усещане за тяло - наведох гръбнака си идеално напред, стигнах точката, където просто няма повече.