моето знание vs. нейното

С Елица вървяхме, хванати за ръка и си приказвахме. Видяхме едно огромно черно куче, което тича срещу нас. Тя много се уплаши и ме стисна силно. "Спокойно", казах. "То просто си тича, няма да те нападне."

У мен имаше някаква невероятна увереност, все едно ставаше въпрос за принцип във физиката или нещо подобно, някакво истинско знание, затова и дори не ми хрумна да се разтревожа. Дори погледнах на страха й с насмешка.

Кучето мина покрай нас, скочи, захапа Елица за врата и я отнесе като плячка.

Стоях и не можех да повярвам. "Ккак? Ккакво?!?"

Завлече я в храстите и я захвърли там. Изтичах и силно изпищях, когато я видях - гърлото й беше разкъсано и всичко беше в кръв.

Беше много страшно, много, много страшно.

Заведох я вкъщи и казах на мама да повика линейка. Заспах от умора и след малко се стреснах в съня си и се събудих - защо линейката не идваше?
Попитах мама колко време и минало от повикването и тя каза, че е забравила да се обади на бърза помощ. Даже не се ядосах, взех телефона, набрах 112 и говорих с операторката. В съня си отбелязах колко странни са тези обаждания, как от теб се иска бавно и спокойно да обясниш какво е станало, да кажеш адреса и така нататък. А за служителката това е просто ежедневие. Поредното обаждане от граждани. Не и за теб. Щом набираш този телефон, значи животът ти вече никога няма да бъде същият.

Минаха 6 минути и линейката дойде. Когато лекарите още отдалеч видяха Елица, се разсърдиха, че съм ги повикала - нищо й нямало. Когато обаче вдигнаха шалчето, с което я бях покрила, извикаха от ужас.

Беше толкова страшно! Като в онези филми, от които ти се иска да излезеш от киното, но си казваш, че си смело момиче и само криеш очите си с ръце.

Свалиха я долу с носилка и аз поисках да седна при нея отзад. Ръчичките й бяха толкова малки. Лекарите с радост се съгласиха, тях ги беше страх.

завръщане

Съни не беше мъртва. Беше 3-4 години преди да умре. Ние обаче я бяхме забравили и изведнъж се сетихме за нея, гушкахме я и заравяхме носове в ушите й. Сложихме купичката й на старото място, водичката, постелката, на която обичаше да спи в кухнята.
И пак беше нашето кученце.

друга аз

Напоследък спя при господин Грива и имам интересни наблюдения - например че някои пози предразполагат към сънища за архитектура, хахаха.
Всъщност спането е такова тайнство, че никакви записваници и съновници не мога да обяснят.

Тази сутрин попаднах в много странно пространство. Умът ми беше буден и ясно разсъждаваше. Даже можех да контролирам тялото си - отварях широко очи, но не се събуждах.

Първо сънувах, че държа ръцете на архитекта и лекичко ги целувам. Той също целуна моите. И после - ах, беше толкова силно! - докосна корема ми и някак отвори нов прозорец там. Преживяването беше толкова силно, че имах чувството, че нещо наистина ще ми стане и исках да се събудя, обаче не можех.

После имаше втори сън. Вървях в един зоопарк и гледах пилетата. Знаех, ама истински знаех, че съм работила там (той беше в Щатите), гледах пилетата и си спомнях колко много пъти съм ги хранила. Бях някакво друго аз. В съня си потърсих земната памет и с изненада установих, че в никакъв американски зоопарк не съм работила, дори не съм ходила точно в този. Но онова аз, което бях, знаеше.

тримата

Бяха трима. Влязоха и аз знаех, че това са хората, които обичам най-най-много на света. Не на този свят, а на всички светове, най-близките ми духове.

Първият беше Ераг. Така му се зарадвах! Прегърнах го силно.
Вторият беше момче, но не помня кое.
Трето беше едно момиче с къса кафява коса и огромни гърди, което не познавам в този живот. Когато я прегърнах, усетих любовта и бялата светлина в корема си. Световете бяха там - един водовъртеж, където се оставяш, не знаеш какво следва, но нищо не е страшно. Няма ум, който да ти казва неща. Това е мястото, където живееш наистина.