котките - вън!

Един мотив, който непрекъснато се повтаря в сънищата ми, е как изхвърлям котка през прозореца, но тя не пада, а винаги се връща. Не изпитвам лоши чувства, просто я хвърлям без какъвто и да било умисъл.

Снощи бях с мама, Севи и Съни в училище, което на първия етаж беше хотел.
Съни тичаше нагоре-наголу, навън имаше сняг.
Шаламанова слезе с асансьора, видя Съни, усмихна се, (в този момент някакси разбрах, че и тя има кокер) попита: "Чие е това куче?", Севи каза: "На Бистра."
Усмивката слезе от лицето й, тръшна вратата на асансьора и се качи нагоре.

После отнякъде се появи котката, гониха се със Съни известно време, после аз си сложих черна ръкавица и я хванах за краката, тя вкопчи нокти в ръкавицата и така успях да я хвърля през прозореца.
Но, както в детските филмчета, тя не падна, а просто си стоеше във въздуха, бързо затворих белия прозорец, а тя си остана там, в нищото, вятърът духаше, снегът валеше...

мрън-мрън

Любимото

So much honey
So little time

последната седмица звучи като:

Тоолкова много сънища
Толкова кратка памет

impossible is nothing

Със сигурност един от най-силните сънища напоследък.

Както си бях във втория живот (съня), минах в третия.
Даже си спомням как дишнахме попърс със Севи и Мири (?!).

И светът стана друг... Ама наистина!
Самото измерение, предметите станаха хлъзгави, стените течаха...

Може би за да счупя всички прегради, правех всичко онова, което ЗНАЕХ, че в никакъв случай не трябва да правя - отидох при нашите, събудих ги, имах някакви разговори със Светли, бихме се, той беше наясно какво съм правила, но не каза на нашите.
И бяхме близки, той беше при мен.

Някакви бойни сцени като в Матрицата или Герой по-скоро, можех да вляза в огледалото, долепих чело и си каза: "Хаха, мога да направя всичко!"

Поглеждах нанякъде, мозъкът ми работеше на шест, веднага навързвах нещата, виждах, че не бива да летя и да ходя там, но въпреки това го правех.
Колко бях смела!
Знаех, че няма, наистина няма от какво да се боя.

После се появи и Васко, нашите си легнаха незаинтересувани, а ние излязохме на улицата, имах дежа-ву, или по-скоро видях какво ще се случи с един човек, щеше да го разкъса куче, затова с Васко се втурнахме да го спасяваме, но в същото време отново виждах как кучето го разкъсва въпреки нашите усилия... Покрихме главата му с леген и макар че той нямаше никаква представа какво правим, ни се довери.
И го спасихме.

вземи очите ми

Отидох на някакви практики в един замък в планината. Водеше ги Пепси, но беше жена. Въпреки това знаех, че той.
Аз бях лоша, много лоша – карах се с хората, крещях, всичко ме изнервяше, държах се грубо и арогантно, егоистично и самовлюбено.
Пепси дойде и ми каза всичко това, но не за да ме укори, а за да ми помогне да го осъзная.

Разплаках се. Разбрах колко съм зле.
Тогава Пепси предложи да вземе очите ми, “без зрение нещата доста се променят”, каза той. Аз се съгласих.

И така, станах сляпа, бях безпомощна, спомням си как се опитвах да снимам, имаше чудесен пейзаж от високото, беше есен – жълто-червени дървета и топло слънце. Опитвах се да направя няколко снимки, но не можех, разчитах единствено на въображението си.

Пепси беше прав. Промених се. Станах спокойна, центрирана и добра с всички.

яхта

Светли изненада цялото семейство с яхта. Страхотна - беличка, чистичка, толкова й се радвахме. Стори ми се доста голяма.
Но когато стигнахме до пристанището, нашата хубава яхтичка изглеждаше като някаква мизерна гемийка на фона на огромните гъзарски плавателни съдове наоколо.
Имах чувтвото, че всяка по-голяма вълна ще ни обърне, водата постоянно плискаше палубата, намокри раницата ми в всички дрехи, книги, включително и дневника ми!

От съседната яхта се показа Андрей, който ми се оказа чичо (?!), прескочи и дойде при нас. Целият беше изгорял, но беше в чудесно настоение и се усмихваше щастливо (?!).