16 часа сън

Запалих колата.
Не малката ми червена количка, а един огромен ван.
Отзад седяха Васко и Севи, а в багажника бяха трите сърфа.

Много ме беше страх да карам, но само аз имах книжка и нямаше как. Чувствах се като в телевизионна игра, въртях волана като луда. Беше страшно (и) забавно.

Стигнахме там, където трябваше. Странно място.
Най-горе беше нашата къщичка, където си метнахме багажа, излязохме и видяхме един малък басейн, който продължава надолу под ъгъл към 45 градуса. (абе доста стръмно)
Стъпих на сърфа и се пуснах надолу.
Тоолкова бързо, тооолкова хубаво!
Най-долу, накрая на басейна, намалих и излязох. Започнах да се качвам нагоре по стълбичките отстрани и да гледам за Васко и Севи. Той се зададе, намали долу и дотича при мен. Видяхме Севи, така се беше засилила, че не успя да спре, излезе от басейна и се пльосна на плочките.
Тя също много се смя. :-)

После в нашата къщичка се появиха двама човека от Гренландия, с които карахме по цял ден.



В един парк срещнах Ераг. Беше болен от нещо на гръбначния стълб.
Вървяхме мълчаливо.
На изхода се разделихме, отсреща беше колежът му. Отпред беше спряло бусчето с пощата. "Ще ти напиша писмо и утре ще го пратя." Обясних му, че предпочитам имейл, защото стига веднага, пък и предпочитам електронен вариант.
Целуна ме три пъти по врата и каза: "Утре ще ти напиша писмо и ще го пратя."