Не скачай!

Ще пропусна предисторията (как ни гонеха емиграционните, тичахме по покривите, качвахме се на таксита и се измъквахме от задната част на ресторантчета), за да стигна по-бързо до това, което ме събуди.
Може би малка вметка: аз не сънувам кошмари. Понякога страшни неща, но никога не се будя като във филмите - обляна в пот.

*

Избягахме им най-после и си стигнахме вкъщи. Качих се на перваза на прозореца и казах на Съни: "Ей, представяш ли си, ако скоча."
Много пъти съм скачала насън, приземявам се лекичко, все едно съм скочила от стъпало (20 см или там колкото е), много е забавно даже.
Този път, не знам защо, осъзнах, че този сън не е като другите и не трябва да скачам, защото наистина ще се нараня.
Слязох от перваза.
Докато се обърна, Съни вече се беше качила: "Толкова се радвам, толкова съм щастлива, че бих скочила, ей така, само за да видиш, че нищо няма да ми стане."
"Не, Съни, недей, моля те."

Но тя се усмихна и скочи.

Затичах се до прозореца, за да я видя, лежеше на плочките отпред и гледаше нагоре.
Изтичах навън, плачех с глас и сърцето ми се късаше, пътят до долу ми се губи, пътувах с асаньора, едни съседи ми се скараха за нещо... А аз бях друдаге.

Тя лежеше пред входа в локва кръв, в основата на нослето имаше огромна синка, крачетата и бяха счупени, гърбът - извит неестествено назад.
Сложих я да легне, очичките й бяха замъглени и не ме виждаха, галех я и я целувах.
"Съни, как може да скочиш, как може, защо го направи?"
"От щастие..."

А всъщност не я чувах, плачех толкова силно, имах чувството, че светът се разпада.

*

Събудих се, уплашена.
Изтичах при леглото й. Тя спеше, целунах я и тя се събуди. Погледна ме весело.
"Съни, обещай, че няма да скочиш, обещай ми, обещай..."

следобеден сън

Имах невероятно преживяване с Петето.
Стигнахме до една и съща истина и енергиите ни се прегърнаха. Всъщност беше по-силно от всичко досега в третия живот. Хм, явно наистина се отварям за други хора. Джелезоне, Крейзи, сега Петето. :-)

"Петя, това истина ли е? Наистина ли се случва?"
Тя се смя много дълго: "Разбира се!"

съвършено

Ставаха много лоши неща, "най-големите нещастия".
На мен обаче ми беше толкова хубаво, защото осъзнавах, че всичко е съвършено.

срещи в парка

Карах колело в парк, в който съм се разхождала с Ераг и преди в света насън. (В света "наяве" не знам да има такова място. (Ето пак географията на сънищата! :-)))
Беше слънчев следобед, в парка беше пълно със семейства с дечица. Всички играеха на топка, скачаха на въже, тичаха, мятаха си фризби, въобще - пълна идилия.

Аз карах колело, радвах се на хората наоколо и изведнъж се натъкнах на Теди.
Държеше хилка за федърбал и се усмихваше гузно.
"Ей, Теди, кво правиш?"
"Ъъъм, нищо, стоя си. Ъъъ, играя федърбал."
(огледах се, наоколо нямаше никого) "Сама?!"
"Ъъъм, даам..."
"Без перце?!"
"Ами..."

Този път се огледах по-внимателно за хората в радиус на десетина метра.
Асен седеше на една пейка и си връзваше обувките. До себе си беше оставил хилката и перцето.

енергии

Напоследък не сънувам случки, хора, места, разговори... Нищо, което може да бъде разказано.

Във втория живот се срещам с някакви енергии и общуваме. Докато сънувам, всичко ми е ясно, откривам истини, но събудя ли се, цак, изчезват.
Чудех се дали тази информация се пази някъде. Защото ако се, не ми пука, че умът я забравя.

слънце - стъпки - плач

С Ераг живеехме в една и съща къща, неговата стая беше от предната страна, а моята - отзад, откъм двора. Всеки ден минавах през неговата стая да видя какво прави, взимах си от пуканките му, а той ставаше все по-недружелюбен, държеше се така, все едно му преча.
Отидох си в стаята и го чух да крещи на баща ми: "Не, не, наистина не мога да я понасям, мразя я, мразя я, занеси й чантата и й кажи никога вече да не идва при мен!"
Стоях като вцепенена, гушнах чантата си и се разплаках. Нещо в мен се чупеше на малки парчеца, бавно и болезнено.

Престанах да минавам от предната страна на къщата, стоях си в слънчевата стая и слушах Аланис Морисет на старо касетофонче. Имам чувството, че цялата касетка трае 15 секунди и постоянно трябва да я обръщам (е, аз имах повече от една).
Имах и една, където с нашите и Светли сме се записвали как пеем, като съм била малка. Тази касетка обаче май беше видео, защото ни виждах. Аз бях много малка, а Светли беше безумно смешен.

По цял ден ми беше толкова мъчно, чувах стъпките на Ераг и как говори по телефона и си казвах, че аз никога вече няма да се приближа на по-малко от 25 метра от него.
Горе-долу по това време изведнъж се оказа, че той е нещо като Слави Трифонов, а аз съм Камен Воденичаров, след като са се скарали.
Тогава Ераг много се промени, започна да ми праща някакви глупости, пакети, на които пишеше "да помниш кой е Слави Трифонов". Бяха пушки, пистолети, много оръжие, глави на лосове и други гадости.

А аз забременях и си говорех с бебето. Не разговор с думи, защото това очевидно е невъзможно, но някакъв друг вид комуникация. Постоянно.
Продължавах да съм тъжна, да плача често, а бебето просто слушаше.
Разхождах се из градината, винаги беше слънчево.

Един ден видях как баща ми прави нещо много лошо, не мога да си спомня какво точно, ограждаше с мрежи някакви овце, не знам.
Но аз много се ядосах, отидох при нещо, хванах го за раменете и го разтресох, започнах да крещя, облякох в подходящи силни думи всичко, което мислех.
"Ти си зъл, а аз не искам, НЕ ИСКАМ баща ми да е зъл, трябва да се промениш!"
Тогава той ме погледна много особено и нещо в него се случи. Обърна се и избяга.

А животът в къщта продължи по старому - седях си на слънчице, чувах стъпки, плачех и ми беше много мъчно.

един от многото снощи

Возех се на самолет без седалки, всички бяха насядали на пода. До мен беше Г.Г., беше му тясно, нямаше как да си опъне краката. Никой не го позна, само аз го гледах тайно. Е, той усети, разбира се.
"Много си малка", каза.
"Не съм."

Когато слязохме от самолета, се оказа, че сме женени.