Ще пропусна предисторията (как ни гонеха емиграционните, тичахме по покривите, качвахме се на таксита и се измъквахме от задната част на ресторантчета), за да стигна по-бързо до това, което ме събуди.
Може би малка вметка: аз не сънувам кошмари. Понякога страшни неща, но никога не се будя като във филмите - обляна в пот.
*
Избягахме им най-после и си стигнахме вкъщи. Качих се на перваза на прозореца и казах на Съни: "Ей, представяш ли си, ако скоча."
Много пъти съм скачала насън, приземявам се лекичко, все едно съм скочила от стъпало (20 см или там колкото е), много е забавно даже.
Този път, не знам защо, осъзнах, че този сън не е като другите и не трябва да скачам, защото наистина ще се нараня.
Слязох от перваза.
Докато се обърна, Съни вече се беше качила: "Толкова се радвам, толкова съм щастлива, че бих скочила, ей така, само за да видиш, че нищо няма да ми стане."
"Не, Съни, недей, моля те."
Но тя се усмихна и скочи.
Затичах се до прозореца, за да я видя, лежеше на плочките отпред и гледаше нагоре.
Изтичах навън, плачех с глас и сърцето ми се късаше, пътят до долу ми се губи, пътувах с асаньора, едни съседи ми се скараха за нещо... А аз бях друдаге.
Тя лежеше пред входа в локва кръв, в основата на нослето имаше огромна синка, крачетата и бяха счупени, гърбът - извит неестествено назад.
Сложих я да легне, очичките й бяха замъглени и не ме виждаха, галех я и я целувах.
"Съни, как може да скочиш, как може, защо го направи?"
"От щастие..."
А всъщност не я чувах, плачех толкова силно, имах чувството, че светът се разпада.
*
Събудих се, уплашена.
Изтичах при леглото й. Тя спеше, целунах я и тя се събуди. Погледна ме весело.
"Съни, обещай, че няма да скочиш, обещай ми, обещай..."
