Беше сутрин, току-що бях станала. Още не се бях облякла, носех синьо потниче и бикини. Приказвахме си около леглото с хората в стаята.
Телефонът звънна и аз така се зарадвах - беше архитекта.
Повиших щастливо глас - "здрасти, как си?", но той говореше тихо. Беше тъжен.
Отдръпнах се от другите. Направих няколко бавни крачки и седнах със свити към мен крака на килимчето до дивана в ъгъла. Сякаш се скрих от света. Усещах учудените погледи на другите в стаята - защо ли така се бях отделила и бях помръкнала?
- Какво правиш?
- Гледам телевизия вкъщи. (ах, толкова беше тъжен)
- И какво има?
- Ами искам да си бъда вкъщи.
- Какво ти се прави? (исках да кажа нещо, да направя нещо, за да променя нещата. или поне начина, по който се чувства)
- Искам да си бъда вкъщи и да гледам телевизия.
Помълчахме. Ох, толкова беше тъжно. В главата ми се блъскаше въпросът "какво, какво да направя, какво да кажа?", чувствах се като лекарство, което изведнъж е престанало да действа. И всички са учудени и разочаровани.
Той започна да плаче. Тихичко и неутешимо.
Заплаках и аз.
Известно време стоях в ъгъла без да виждам нищо, можех само да плача. Аз бях мъката. Вероятно и при него беше така.
Нищо не си казвахме, просто бяхме заедно.
След известно време той затвори.
Абонамент за:
Коментари за публикацията (Atom)
6 коментара:
human-nature.forummotion.com
искам да кажа нещо но не знам какво и за това ще сложа многоточие
...
...
ох, много ми харесва този сън!
Силно впечетлен съм.
Момента с мълчанието.. може би той ме грабна, не знам...
Затварянето също..
Колкото е тъжно, толкова е и хубаво.
Чудесно е, че ти се е обадил!
- да сподели мъката си с теб.
Да поплаче с теб...
Ами прекрасно ми е.
много!
и едно намиг от мен !!!
: )
Такива сме ние, понякога не знаем какво искаме
Как можеш да чувстваш толкова много... Като рибка, която е по-близко до повърхността...
Публикуване на коментар