моето знание vs. нейното

С Елица вървяхме, хванати за ръка и си приказвахме. Видяхме едно огромно черно куче, което тича срещу нас. Тя много се уплаши и ме стисна силно. "Спокойно", казах. "То просто си тича, няма да те нападне."

У мен имаше някаква невероятна увереност, все едно ставаше въпрос за принцип във физиката или нещо подобно, някакво истинско знание, затова и дори не ми хрумна да се разтревожа. Дори погледнах на страха й с насмешка.

Кучето мина покрай нас, скочи, захапа Елица за врата и я отнесе като плячка.

Стоях и не можех да повярвам. "Ккак? Ккакво?!?"

Завлече я в храстите и я захвърли там. Изтичах и силно изпищях, когато я видях - гърлото й беше разкъсано и всичко беше в кръв.

Беше много страшно, много, много страшно.

Заведох я вкъщи и казах на мама да повика линейка. Заспах от умора и след малко се стреснах в съня си и се събудих - защо линейката не идваше?
Попитах мама колко време и минало от повикването и тя каза, че е забравила да се обади на бърза помощ. Даже не се ядосах, взех телефона, набрах 112 и говорих с операторката. В съня си отбелязах колко странни са тези обаждания, как от теб се иска бавно и спокойно да обясниш какво е станало, да кажеш адреса и така нататък. А за служителката това е просто ежедневие. Поредното обаждане от граждани. Не и за теб. Щом набираш този телефон, значи животът ти вече никога няма да бъде същият.

Минаха 6 минути и линейката дойде. Когато лекарите още отдалеч видяха Елица, се разсърдиха, че съм ги повикала - нищо й нямало. Когато обаче вдигнаха шалчето, с което я бях покрила, извикаха от ужас.

Беше толкова страшно! Като в онези филми, от които ти се иска да излезеш от киното, но си казваш, че си смело момиче и само криеш очите си с ръце.

Свалиха я долу с носилка и аз поисках да седна при нея отзад. Ръчичките й бяха толкова малки. Лекарите с радост се съгласиха, тях ги беше страх.