завръщане, котки, Богдан Русев, колела, будист

Вървях си по улицата, срещу мен идваше Ераг. Хвана ме за ръка, обърна се и продължи с мен, "Върнах се!", нямаше нужда да казва друго.
Още усещам допира на хубавата му нежна кожа... :-)


Бях в пощата, един гаден полицай ме върна, че вече не работели с клиенти, погледнах една огромна опашка от пенсионери.
"А тези хора защо са тук? Нали не работите с клиенти?"
"Ами чакат си пенсиите, ама няма как да ги получат, защото още не са пристигнали."
Постепенно започнаха да се изнасят, остана един дядо, който много се ядоса, счупи няколко вази. Гушнах го, защото ми стана много мъчно за него. Той започна да се гали като котенце.
И се превърна в котенце.
Аз бях ужасена!
Котенцето започна да се подмладява, стана бебе, появи се още една котка - майка му.
Казах им: "Ааа, не! Стига котки!", а те, както си бяха белички, почервеняха от яд!
Избягах.
Срещнах Богдан Русев и останах с него.


Карахме колела с Васко, Севи и с още някаква хора. Ходихме по тайни места на военните, после загубихме Севи. Мартин пита една мацка къде е пътят за София, започна да я сваля с маниерите от детските филмчета, невероятно смешно!
Намерихме Севи, седеше и ни чакаше на козирката на един вход в гората. Отдолу седеше един будист, когото веднага обикнах, и медитираше. Целунах го, а той каза: "Въобще не съм толкова прекрасен, за колкото ме мислиш, дори не мога да местя предмети с мисълта си"
После видяхме как една негова приятелка отиде тихичко при него, той спеше, остави му всичките си съкровища и му написа бележка, че в 5 сутринта ще се самоубие и нищо не може да я спре.
С мисълта си взех бележката, за да я прочетем, и после му я върнах обратно.