the new world

Снощи попаднах в свят, където досега май не бях попадала. Беше много интересно, имаше си свои закони, така както на Земята примерно действа закона за земното притегляне.

Осъзнах, че повтаряйки някаква мантра, винаги мога да се върна в това състояние. За съжаление забравих думите. :-)

It's cause of these things, it's cause of these things

После, вече през нощта, сънувах друго. Даже няколко неща:

Със Севи, Васко и още няколко души явно бяхме взели нещо, защото бяхме в някакво много странно състояние, вървяхме по силно осветена улица през нощта и аз лично се страхувах от куки.

Влизайки в една къща, осъзнах, че на песента These Things на She Wants Revenge мога да си играя със света, да влизам в паралелна реалност и да ставам невидима. Но свърши ли песента, веднага трябва да изчистя всички предмети и знаци, подсказващи за мен. Така шпионирах едни хора (срам ме е да кажа кои) и усещайки, че песента свършва, тичайки, събрах всичките си дрехи, четка за коса, портмоне, ала-бала... И излязох от това измерение.
Не знам как, но през цялото време усещах, че и Киро знае за това.

След това бяхме в една гора (на палатки) хората, които бяхме на море. И трябваше някой да ходи на пазар и ние с Васко викаме: "Айде, днес е наш ред". Ая и Жоро почнаха да правят списък, идва Севи и разправя: "Купете и един течен шоколад". Записах го на листчето, но се ядосах що за глезотия е това. Попитах я и тя каза: "Ще ти го напиша, не мога да говоря сега"
След малко ми подаде едно листче, на което беше разказана историята на Киро - как бил в един замък, където водата течала нагоре и имало една златна рибка без глава, която се стравяла с течението и плувала. Той разбрал, че трябва да бъде като нея и затова живее така - на палатки сред природата, за да успее. И затова му трябваш течен шоколад - за да има сили.

И последно - как влизам в някакъв интернет клуб, за да пиша в този блог какво се е случило в съня ми (което е странно, защото в съня си пиша за самия него, докато той още тече)

няколко секунди

Снощи ми се случи нещо много странно, не бях заспала, въпреки че вече ми се доспиваше, лежах си и си мислех. За съжаление нямаше музика, за да преценя колко траеше цялата работа, но според мен не повече от няколко секунди.

За тези няколко секунди влязох в сън, истински смислен сън, нищичко не помня, освен репликата, която ме извади: "Какво, Йоши?". Това я попитах и в същия момент усетих как сънят минава през пръстите ми като пясък.
И си отиде.

подаряват ми кучета

Бяхме на палатка, явно много съм се зарибила, защото почти всяка вечер сънувам палатки.
Когато пристигнахме, се изумих защото осъзнах, че нямам нито самар, нито шалте, нито чувал. Как щях да спя? (Явно съм намерила решение, не помня.)
Помня, че бяхме с Васко вътре в палатката и заваля, нашите бяха отвън, но и те трябваше да влязат.
Съни също беше там, аз знаех, че е мъртва, но сега за малко се е върнала при нас. Само я гушках и я наричах "мушица", но не със съзнанието, че скоро пак ще я загубя, а заради радостта, че тя е там.

После тръгнахме петимата (аз, Васко и нашите + Съни) по един мост към колата. Съни вървеше последна и аз знаех, че по някое време тя просто ще изчезне. Но това беше окей, защото все някога щеше пак да се върне.

Стигнахме къщи и вътре течеше някакво тържество. Май бях абитуриентка, бях облечена с ризата, която Светли си купи за моя бал.
На масата в хола имаше супермного хора, Росен и леля Христина се показаха весели и ми подариха кученце, към което аз не почувствах нищо.
С нашите влязохме в кухнята и мама почна да се ядосва защо Людмил и Краси не са дошли на тържеството и защо, по дяволите, не са й поливали цветята, докато ни е нямало.

Влязох при гостите, дядо ми поиска да му пресипя сока във висока водна чаша, всички пиеха нещо много странно - химическо синьо на цвят.
Пресипах му го и после баба ми поиска същото, мама бръкна в шкафа да вземе още една чаша, но я изпусна и така се ядоса, за малко щеше да почне да й излиза дим от ушите. :-)

Стояхме в кухнята докато гостите не си тръгнаха, леля Христина накрая ме извика и пусна едно мъчнико кученце да тича към мен.
"Здравей, френско булдогче", погалих го по главичката. Беше сладко, но аз пак не изпитах нищо към него.

първият немой сън! :-)

Снощи спешно трябваше да напиша един имейл и към 5.00am се промъкнах в стаята на Светли и включих монитора.
Прец цялото време се опасявах да не го събудя и се стараех да бъда тиха.

По едно време така се уплаших, защото той започна да си пука пръстите.
Насън, както забелязах една идея по-късно.
Фю!

Сега го попитах дали помни какво е сънувал снощи.
"Не, аз никога не си помня сънищата", каза. "Много рядко сънувам."
"Според мен сънуваш, обаче не си спомняш."
"Аа, преди около месец сънувах един сън и още си го спомням."
"Я кажи!"
"Ами бях на купон, ама много странно - не познавах никого, а мен всички ме познаваха. Влиза бате Бойко и сяда на масата, всички познава, мен също, говорихме си и той със зловеща усмивка започна да разказа как в МВР приели закон, че ако хванат някого пиян, му взимат книжката за седмица, да си помисли хубаичко. После му я връщат, но ако го хванат втори път, му я взимат завинаги. И той, такъв весел, обяснява, а аз си викам: "Леле!". Много откачен сън беше."

Тъкмо да го питам нещо и...

"Олеле, трябва да съм 8.30pm на Попа, закъснях, бъързо, бъързо!" (това става в 8.22pm)
И излезе, де.

пътувам

Пътувах на стоп в най-бедните райони на света, по пътищата цели часове нямаше нито една кола, а която минеше, беше претъпкана, покрай мен се разхождаха индийци, от тези, които Златчо обича да ги снима.
Бедността от филмите, прахоляк, суша, светът в кафеникави тонове.

Успях да стигна до някаква комуна, където всички бяха много весели, срещнах се с Антъни и Флий от RHCP и тримата си играхме във водата с едно въже (нещо като скачане на въже под вода :-)).

После гледахме документален филм за лятото на sulphur в зала, която служеше за кино. Тя също беше там, но седеше в другата редица, беше забавно, спомням си кадрите как ходи да се гмурка - облечена в неопрен, кислородната бутилка, маската, тя се смее и маха на камерата.

После отнякъде се появи Васко и ми заяви, че се е оженил за Руми.
Никак не се учудих.

изброяване

Уф, трябваше да напиша съня веднага, като се събудих (6.00pm), но баща ми гледаше филм на компютъра и вече забравих всичко.
А беше много интересно. :-)

Имаше Милена, пътуване до Щатите, Светли също щеше да ходи, но с влак за $22 (?!), една приятелка на Милена (Илейн), после имаше състезание с летене и ластици с водещ Иван Гарелов и един дядо с много дълга пишка.

на полето

Севи каза, че ще ни заведе на селото си, имало едно поле, което трябва да видим. Напълнихме самараите и с автобус, влак и стоп стигнахме.
Пред една бяла врата седеше дядо. "Накъде е полето?", попитах. "По коридора, ще го видиш"

Останах сама, ходих, ходих, никакво поле, само дълъг бял коридор.
Накрая стигнах една врата, вече беше вечер, влязох в стая с пръст по пода, в левия ъгъл спани чували бяха опънали майката на Севи, леля й и още една жена, а в десния - Севи и Васко.
"Това ли е полето?!", изумих се.
"Ами... Ние нощем го използваме за стая, защото иначе няма място", извинително заобяснява Севи.

Съни е тук без да е тук

Сега ми звучи нелогично, а в съня беше толкова естествено - Съни я нямаше, беше мъртва и аз го знаех. Въпреки това обаче си играех с нея, вдигах я на ръце, гушках я, целувах я и много я обичах.

Жоро каза

Пак при същото спане през деня при преместването в пещерите:

Сънувах много, много сънища, направо хиляди, всички много свързани, логични и, струва ми се, важни.
В секундата, когато се събуждах, се опитах да си ги припомня всичките, за да ги пренеса и в първия живот. Само че те се изплъзваха, все едно наистина ми бягаха.

Тогава в съня ми, тоест в тази секунда между съня и събуждането, се появи главата на Жоро, който каза простичко: "Не се опитвай да ги ловиш с мрежа. Тези, които са важни, ще останат и без това."

под пещерите

Когато преди бурята се преместихме в пещерите на Камен браг, всички заспахме.

Сънувах plasmo и sulphur да чакат долу и много искат да се качат, за да спят при нас. Видях ги и се затичах по стръмната пътека, толкова се зарадвах, че ги виждам там.
Мария носеше цял бански на синьо-бели райета, от онези, шейсетарските, и беше толкова, толкова хубава.

В пещерата имаше и други обаче, които не даваха да водя нови хора.
Когато двамата ме попитаха дали могат да се качат, ми стана толкова мъчно да им отговоря с не. Те разбраха и не се обидиха, но въпреки това ми беше мъчно.