подаряват ми кучета

Бяхме на палатка, явно много съм се зарибила, защото почти всяка вечер сънувам палатки.
Когато пристигнахме, се изумих защото осъзнах, че нямам нито самар, нито шалте, нито чувал. Как щях да спя? (Явно съм намерила решение, не помня.)
Помня, че бяхме с Васко вътре в палатката и заваля, нашите бяха отвън, но и те трябваше да влязат.
Съни също беше там, аз знаех, че е мъртва, но сега за малко се е върнала при нас. Само я гушках и я наричах "мушица", но не със съзнанието, че скоро пак ще я загубя, а заради радостта, че тя е там.

После тръгнахме петимата (аз, Васко и нашите + Съни) по един мост към колата. Съни вървеше последна и аз знаех, че по някое време тя просто ще изчезне. Но това беше окей, защото все някога щеше пак да се върне.

Стигнахме къщи и вътре течеше някакво тържество. Май бях абитуриентка, бях облечена с ризата, която Светли си купи за моя бал.
На масата в хола имаше супермного хора, Росен и леля Христина се показаха весели и ми подариха кученце, към което аз не почувствах нищо.
С нашите влязохме в кухнята и мама почна да се ядосва защо Людмил и Краси не са дошли на тържеството и защо, по дяволите, не са й поливали цветята, докато ни е нямало.

Влязох при гостите, дядо ми поиска да му пресипя сока във висока водна чаша, всички пиеха нещо много странно - химическо синьо на цвят.
Пресипах му го и после баба ми поиска същото, мама бръкна в шкафа да вземе още една чаша, но я изпусна и така се ядоса, за малко щеше да почне да й излиза дим от ушите. :-)

Стояхме в кухнята докато гостите не си тръгнаха, леля Христина накрая ме извика и пусна едно мъчнико кученце да тича към мен.
"Здравей, френско булдогче", погалих го по главичката. Беше сладко, но аз пак не изпитах нищо към него.