следобеден любовен сън

До стария театър имаше едно любимо магазинче, откъдето обичах да си купувам сладкиши. Беше дълго и тясно, но много светло и приветливо. До вратата имаше малко щандче с детски книжки - Книга за джунглата, Аристокотките, Мечо Пух. Понякога си купувах такива с разни занимателни задачки - свържи точките, реши кръстословицата и подобни. Забавлявах им се от сърце.

Собственик на магазинчето беше Асен. Но май имаше друго тяло, защото в началото не се познахме.

Понеже ходех често, се сприятелихме. Помагах му в подреждането на книжите, в поръчките на вафлички, оставах при него след работното време, докато затвори магазина. После го изпращах до гарата, откъде той взимаше едно странно превозно средство - нещо средно между колело и лифт. Возеше го до вкъщи, него и голямата раница, с която не се разделяше.

Един ден се промъкнах отзад, където видях подредени стари червено-черни снимки. Майка му и баща му. Той и Краси на сватбата. От 2000 година. Изчислих в съня, че сега сме 2009 и не е възможно да са се оженили толкова отдавна, но въпреки всичко снимките стояха с цялата си тежест и доказваха. Приказвахме си много и за Део, измисляхме му изненади.

Във времето си се припомнихме и ужасно се обикнахме. Смеехме се и се прегръщахме по цял ден. Едни такива много мили и светли бяхме. Любовта в сърцата ни премахваше всички граници и бяхме едно - във всички малки - хубави и лоши - ежедневности и всички големи космичности.

дневникът на васко

Намерих и прочетох дневника на Васко, който си е водил през годините, когато. И така - за един сън време - влязох в неговия свят. Ужасно ми натежа всичко това - да разбера, че той никак не си е давал сметка; че е плувал само на повърхността; че е бил малко дете в тяло на възрастен, а правилата на възрастните са други.
Не е осъзнавал просто.

В написаното не открих веселбата, блясъка, смеха и всичко, което обичахме да правим заедно. Една тягостна празнота имаше. Празнота на съществуването.

Безкрайно потисната се събудих.

моето лично кино

Сетихме се днес внезапно как онази сутрин, тъкмо като се бяхме унесли, и аз започнах да се смея! Ама с пълно гърло! Въздух не мога да си поема!
"Какво има?", попита сънено и малко стреснато.
"Ааахахаха! Мили, ако знаеш само колко смешен сън сънувах!"

Та днес ми вика, че като съм сънувала, все едно съм гледала филми (щото всяка сутрин по нещо разказвам, при това с големи подробности). Онази вечер давали комедия. Понякога драми, друг път ужаси, разплакана съм се събуждала и трябвало да ме успокоява. Понякога екшъни и често фентъзита. (Е понякога пък духовни сънища, за които рядко говоря и за които знам, че били истина, ха.)

Но иначе - да - като след кино се чувствам понякога. Преди няколко дни егати странния сън сънувах и накрая стана толкова страшно - без никаква връзка с предишното - подът стана от вода и една огромна риба отдолу се опитваше да ме изяде. Насън се чудех откъде пък се взе това и изведнъж се оказа, че всичко досега било пиеса, в която играя. Завесата се спусна, почти нямах време да се опомня и трябваше да изляза да се поклоня. Ръкопляска ми една тълпа. Кои ли бяха тия хора и наистина ли са видяли какво сънувах?

сватбата на севи и васко

Севи и Васко се ожениха. Аз бях кумата. Кум нямаше.

Намирахме се в една голяма зала с вид на стар киносалон. Тримата седнахме на втория ред. Аз бях откъм пътеката, но скоро се развиках, защото защото Васко седна до мене, а трябваше Севи да е посредата, защото а) така повеляваха традициите и б) аз не исках да имам нищо общо с него.

Те не се обичаха. Не се желаеха като съпрузи. Женеха се, защото имаха привързаност и задължения един към друг - по някаква причина трябваше да бъдат заедно, за да може Севи да му помага. А той беше ужасен. Не заслужаваше нищо от това, което тя му даваше. Глупава жертва; още повече - напълно безсмислена.

Двамата отидоха отпред да се венчаят, а аз останах на мястото си. Огледах ги хубаво - той беше малко над 35 и изглеждаше смачкан, беше напълнял и на лицето си имаше голям белег - дълга грозна резка на дясната буза; беше се появила покрай нашите събития и тримата го знаехме. Белегът беше там, за да напомня и нямаше как да се изтрие. Както и другото.

Севи пък беше още по-млада, отколкото е сега - малко, бяло и красиво дете на около 17. Беше съсредоточена и не виждаше другите около себе си, сякаш беше в друго измерение и тотално отдадена на своята истина. Надяваше се, че постъпва правилно, но сякаш решението й беше наложено отвън.

Когато се венчаха, двамата дори не се целунаха. Те не се обичаха като мъж и жена. Не изглежда и да се обичаха изобщо. Севи го прегърна нежно, но и малко набързо и въздъхна "Васе..."
Сякаш изпитваше облекчение, че са направили това, от което и двамата са се страхували, и че вече няма връщане назад. Не беше сигурна, че решението е правилно, просто се радваше, че чуденето е свършило, но заедно с това осъзнаваше, че предстоят още много, много трудности и още толкова чудене.

После излязоха сред гостите. В цялата зала се усещаше недоволство към Васко, сякаш всички го виняха и никой не го разбираше и обичаше. Това го смачка още повече - седна на една седалка и се опита да заспи.

Станах от мястото си и започнах да нервнича и да се карам наляво-надясно, всичко ми беше криво, като някаква фурия бях. "О, боже, всички жени са толкова тъпи", казах си уж тихо по неизвестен ми вече повод. То си беше само за мен, обаче и майката на Ралица го чу, умря си от смях и започна да го повтаря. В залата се разнесе одобрение - даа, всички жени са тъпи!

Накрая, когато Севи вече беше свободна, я придърпах настрани. Прегърнахме се сърдечно. Не й казах, че е постъпила правилно, нито че е сгрешила. Излязох въобще от тази плоскост на добро-зло. Прошепнах й само да бъде много внимателна какво и защо върши и да не мисли, че може да пресътворява миналото; да внимава много къде и как се меси. Някои неща човек може да надрасне единствено сам.

Тя мълчеше скромно и ме слушаше без да се съгласява или да отрича.
После се прегърнахме още веднъж.

Очи на синьо куче - Габриел Гарсия Маркес

Тъй като страшно много хора идват на този сайт, търсейки разказа "Очи на синьо куче" на Маркес, а той трудно може да се намири поради личната забрана на автора да издават книгите му на български, реших да го кача за всеобщо некомерсиално ползване.

Взето от: Маркес, Габриел Гарсия. Избрани творби. Т. 1-2. София, Народна култура, 1979.
Превод от испански: Валентина Рафаилова

и всички сме актьори в театър

Сънувах, че отивам в Сфумато, за да гледам Родилното петно на Иван Добчев.

Закъснели влязохме в голямата зала само за да видим, че там не играят нашата пиеса. Влязохме и в една друга зала, но и там не беше. Излязохме на стълбите и видяхме още една врата, където имаше плакат за Родилното петно. Влязохме.

Понеже се бяхме забавили 15-20 минути, трябваше да бъдем тихи. Но само след няколко крачки в тъмното тунелче срещнахме актрисата. Нямало никого на представлението и тя решила да си тръгва. Уау, колко беше страшна - голяма, грозна и ярко гримирана. Краката ми се подкосиха от ужас.
Бяхме се събрали 7-8 души, така че тя каза "добре, връщаме се, ще има театър!"

Влязохме в мъничка зала с десетина места. Беше много светло и шарено. По стените бяха наредени жени в човешки ръст. Носеха бонета, палта, красиви ризки с дантелки. Помислих, че са кукли, но видях, че леко помръдват, че се споглеждат и осъзнах, че бяха истински жени. Подредени плътно до четирите стени на залата.

Седнах на първия ред и пиесата започна. Пред нас се появи една много красива и весела млада жена. Музиката започна и тя затанцува. После ме хвана за ръка и ме издърпа при себе си. Аз не обичам да танцувам, не мога и ме е срам. А сега трябваше да го правя пред всички!

Не знаех стъпките, затова затворих очи и се опитах да се отворя за музиката, за да ме води тя. От време на време отварях по едно око и актрисата ми се усмихваше. Беше страшно, като гледах, и толкова спокойно, като не гледах. Забравях себе си и тялото си и ми беше дори забавно.

После танцът свърши и аз се върнах на мястото си. Оказа се, че и пиесата е свършила. Всички излязохме отвън и аз отидох да си взема колелото, оставено наблизо.


Събудих се след това, прегледах си телефона и видях, че съм си записала, че точно днес дават пиесата, която сънувах. Така че сега отивам към Сфумато. :-)

аз vs. всемира

Преди няколко дни не успях да се събудя - стоях с пълно съзнание между света на обичайното ми аз и всемира. Знаех и бях всичко. Всички мисли, състояния, етапи в развитието на човека - виждах ги перфектно. После се сетих, че съм момичето Бистра, че имам ум и тяло, че съм съвсем обикновена, че съм една малка ограниченост, че не мога да имам всичко това едновременно. Поне не сега. Опитвах се да си спомня какво е да си отделно същество.

След малко излежаване, разбира се, се сетих. :-)

аз, издателят

В последно време се скъсвам да сънувам издателски сънища - почти всяка вечер издавам някаква супер супер яка книга, подготвям интересни проекти и измислям ге-ни-ал-ни неща, хаха.
Насън си повтарям да ги запомня тия работи, но то не става така... :-)

в стара комедия бях

Тези дни, предполагам чисто от температурите навън, имах хрема. Мислех си как непременно трябва да си направя един-два литра сокче от ябълки, моркови и цвекло. Идеята явно доста ме беше завладяла, защото вчера сънувах, че отивам на пазар за въпросните плодове.

Купих каквото трябва и радостна се качих в камиона, в който ме чакаше Севи. Беше един от онези стари сини камиони с открита каросерия, един дядо щеше да ни закара някъде си. Тъкмо потеглихме, когато аз внезапно се сетих, че съм забравила цвеклото си на паважа отвън. Скочих в движение и отидох да си го взема.

Намирахме се в стар каменен град с павирани стръмни улички. Видях цвеклото да ме чака недалеч, но тъкмо когато се доближих до него, то се търкулна по стръмното. Хукнах да го гоня, като междувременно Севи и дядото объркаха камиона, за да ме пресрещнат и вземат отново. Тичах, тичах след цвеклото и аха да го стигна, то сменяше посоката или увеличаваше скоростта.

Видях цялата ситуация като в стара комедия, чух даже весела италианска музичка, страшен саундтрак. Осъзнавах, че съм като във филм и трябва да спра да тичам насам-натам, но цвеклото само ми бягаше!

Събудих се и познайте какво направих! - отидох на пазар и купих ябълки, моркови и... цвекло! :-)

още четене

Сънувах снощи блога на zazie.

Зазеи пишеше - на кирилица и с разместени букви в края. Сериозен редизайн на сайта. Три различни колони на розов фон. Аха да зачета първата, тя скача и отива на мястото на третата. Намирам си изречението и - опа - тя пак се мести. Трите колони непрестанно менят местата си без ред.
Поядосах се, защото много исках да прочета какво пише!

Зачетох най-после, но беше друг текст. Някъде вътре от блога.
Един след друг вървяха стихотворение на един революционер български, на финала обаче се появява конкретен стих на Георги Господинов (когото преди обичах, но твърде недолюбвам в момента). Оттам осъзнавах какъв смотльо е той - колко му е смешно и дребно творчеството; самовгледано. Захваща сънят след това негово стихотворение, което - за рима - завършва с "девет зайци". Оттам се включва Виргиния Захариева, неин текст от последния й роман. С престорен детински глас подхвана: "Обичай ме - виж ме каква съм малка и сладка; и невинна - това къде другаде ще го срещнеш? Имам големи преживявания, цели откровения, Бог е близо и ще слезе при мен; обичай ме, обичай ме!"

Следваше критически текст на зазеи, дяволски добър. Забавлявах се и се възхищавах искрено.

на пазар

Зарязах го съвсем този блог, пък толкова сънувам.
Обещавам си да се грижа за по-регулярни записи.


Снощи имах един огромен пазарски списък. Отидох до близкия плод и зеленчук, който се помещаваше в малка будка тип за вестници. Плодовете бяха подредени в щайги от двете страни, както и вътре в самото "помещение". Продавачът си имаше малко работа, затова извадих книжка, подпрях се на щанда и зачетох.

Чрез четенето се отвори още един сън, в който паралелно бях, запазвайки съзнанието за тялото си, което стои право пред плод-зеленчука с книга пред очите. Усещах как идват хора и ме предреждат, но аз не се спирах.

Когато стигнах 98 страница, се сепнах и вдигнах глава. Моята книга беше малко особена, защото четните номера бяха отдясно, но не това ме накара да изляза от състоянието, в което бях.

Внезапно си припомних за какво бях дошла, а именно да пазарувам. Започна се едно изброяване от кое искам, по колко и накрая много се натъжих, защото нямаха зелени ябълки, а на мен ми трябваха и такива, и жълти.

Ех, провали ми се готвенето, хаха!

един кучешки живот

Целият сън беше един текст, който пишех. Започваше така: Хората, които като малки искаха да им купят кученце, порастнаха. Сега кученцата вече умират. Толкова много време мина. Един кучешки живот.

Съни умираше. Все едно не умря вече преди две години, хаха.

you can run but you cannot hide

По някакъв повод - рожден ден ли, какво - имаше среща на тримата. Беше прекрасна вечер, толкова мила и щастлива, както едно време. После обаче стана време да си тръгваме и Васко каза "Ее, хора, толкова се радвам, че пак ще се срещаме често."
"Хм?", повдигнах вежди, "няма Васко, не може да се преструваме, че онова не се е случило, няма как просто, аз скоро няма да те видя пак."

Тръгнахме си и после той започна да ме следи с лоши мисли. Беше нощ, той носеше черен шлифер и беше толкова страшен. Вървях уплашена и се мушнах в една пряка. Усетих, че още ме следи и се скрих в ъгъла при едни кучета. Чух гласовете им - две момчета - "Абе къде изчезна тая, нали тук зави току-що?"

Познах Васко и Цецко-Пецко и излязох от тъмното. Знаех, че вече не е страшно. Скарах им се много да престанат да ме следят и плашат.

здравей, ераг!

Не бях сънувала Ераг от ужасно много време. Онази вечер се оказахме на един чин в училище. Ах, така си се зарадвахме! Много любов и щастие изпитахме - доближихме се усмихнати и потъркахме носове.
Там беше класната ни от 8 клас. Бедната - пак правеше грешки и се червеше на дъската. До нас беше Малин, говореше ни глупости и се смееше.
Щяхме да правим изпит по английски. Ераг държеше тестовете и се усмихваше щедро - беше ясно, че той ще решава, а аз ще преписвам.

Истинският телефон звънна. Знаех, че е Боби - бяхме се уговорили да ме събуди около обяд. В просъница му се разсърдих - "Нее, остави ме още малко с Ераг!"

вас вас три

Постоянно сънувам Васко. Почти всяка вечер. Често кошмари. Говорим по телефона, в по-редки случаи се виждаме. Измъчва ме всичко това.

"Няма ли да забравиш тази история?", пита сутрин Боби, когато му разказвам какво съм сънувала.

Как да забравя?

training day

Днес сънят беше голям. Един друг свят, където изпробваш истините, които знаеш.

И Пепси беше там. Спомням си не него, а неговия Здравко, който подрежда неща като за снимка и който обича и гали котетата наоколо. Всичко това ми се стори ниско в съня.

Бях заета да изпробвам други неща.

Бяхме тълпа от души, която бавно и методично се изкачваше към върха. Аз обаче избрах друг път, тръгнах по коридори и стълбища. После полетях и стигнах до най-горе. По-високо от мястото, за където се бяхме запътили. Дали ще умра, ако скоча, попитах се и направих стъпката надолу. Е, умрях. Осъзнах го и видях, че съм (без)смъртна.

После започнах отново.
Исках да проверя дали жената е жена на мъжа, въобще как работи тази връзка.

И много други неща имаше, за съжаление не помня. Обаче ми хареса това сбито виждане за различните животи.

моето бебе

Преди няколко дни се събудих от болка.

Сънувах, че съм бременна, вече към 8-9 месец. От пъпа ми течеше кръв. Спомням си колко осъзнато чувствах корема си отвътре. Връзката с бебето. Пъпната връв ми носеше ужасна, ужасна болка.
Асен се появи и каза да не се тревожа. Бременността на жена му била подобна. Вече така се раждали новите бебета. Такова - очевидно - носех и аз. Хубаво било. Бебе на ново еволюционно ниво.

Събудих се и ужасно ме болеше. Разказах на Боби в полусън. Той ме прегърна.

смъртта е илюзия

Бях на гости на архитекта, но по едно време той много се натъжи по някаква причина. Вече не ни беше добре заедно, стана време да си вървя. Опитах да се обадя на такси, но всички номера на таксита на света бяха изчезнали.

Той взе Съни на ръце, за да гледат през прозореца. Тя се наведе напред и се чу звук като в анимационно филмче - когато нещо се изплъзва от ръцете на Том примерно. Той я изпусна и тя полетя надолу.

"Това съм го сънувала и преди", помислих си.
Въпреки това беше страшничък момент. Погледнахме през прозореца и тя беше долу, цялата в кръв и почти залепена за плочките.
Той започна да се вайка, отнякъде се появи Светли и също се включи.

Аз знаех и скочих.
"Какво правиш, защо ще умираш и ти?!", извикаха в ужас.

Приземих се леко и я прегърнах. Тя отвори очи. Никой никога не умира. Нищо не е истинско. Само преминаваме от едно състояние в друго.
Катерех се по дърветата, летях и скачах.

Трудно беше да умираш. Човек има някакви резистентни сили. Не искаш да повярваш, че е възможно здравият разум да греши. Малко смелост и виждаш сам. Много смелост и виждаш сам.

-зъън-

Въпреки, че в дневния живот сезонът в театъра току-що свърши и съм към края на сесията, снощи сънувах, че сезонът тепърва започва, както и новият семестър. Нашите, които в момента са в Гърция, също се бяха върнали, но не можах да ги позная. Баща ми беше много нисичък, гримиран и с побеляла коса. "Колко си... странен", казах му, чудейки се на кого ми прилича. И се сетих - на Страхил, с когото впрочем не се бях чувала от около 6 месеца, а може би дори повече.

Пиша всичко това, защото този сън беше прекъснат от безцелно обаждане от Страхил.

again and again

В последно време сънувам разни големи неща, които ми казват, че всичко, което се случва, се е случвало хиляди, хиляди пъти. Едни и същи животи живеем с малки вариации - там, където сме помъдрели.