Не съм забравила този блог, не съм престанала и да сънувам.
Просто нещата малко се промениха, не помня това, което се случва през нощта. Сънищата ми продължават да са реални, но ги забравям бързо, щом се събудя, започвам да мисля за друго. Изскачат разни спомени и дежа-ву-та през деня, но нищо, което може да бъде раказано.
Единствено може би като наблюдение, че вече не сънувам истинския Пепси, а някаква си моя представа за него. Което малко ме дразни. :-)
събота, май 13, 2006
петък, април 21, 2006
русокоска
В следобедния си сън днес се срещнах с една жена с гъста рошава руса коса. Имаше да ми каже нещо много важно, крещеше като Франка Потенте в "Бягай, Лола" (сцената с казиното), а аз не я чувах, задушавах се от радост и в ушите ми пулсираше щастието, че се срещаме. Но тя крещеше, аз трябваше да я чуя, но не можах.
Чудех се коя е тази жена и защо се срещаме там и тогава. И какво толкова неотложно има за казване.
Спомням си, че в съня си казах "Господи, това е точно толкова реално, колкото и живота наяве, как може някой някога да се съмнява в подобен факт?!"
(Всъщност сега се сещам за това, което Шаламанова ми каза преди няколко дни - как съм си проспивала живота, господи!)
Чудех се коя е тази жена и защо се срещаме там и тогава. И какво толкова неотложно има за казване.
Спомням си, че в съня си казах "Господи, това е точно толкова реално, колкото и живота наяве, как може някой някога да се съмнява в подобен факт?!"
(Всъщност сега се сещам за това, което Шаламанова ми каза преди няколко дни - как съм си проспивала живота, господи!)
петък, април 14, 2006
следобеден сън
Асен и Светли пак бяха едно, обичаха ме и ми показаха всичко, което знаят. Лежахме до влаковите релси, Асен ми показа света, отново много енергии, преживявания, пътуване.
Усещах с цялото си тяло как щастието минава на вълни през мен. Пълно осъзнаване. На всяка клетка.
Сега се сещам, че преди Асен да ме срещне и грабна (и поведе със себе си), бях с Йошка в една стая. Пак преживявахме някакви много силни неща (както в един сън преди около седмица), прииска ми се да направим връзка и се опитах да я прегърна, само че тялото ми не се подчини. Просто стоях там като статуя.
В съня си осъзнах, че аз съм тази, която чака, дава знак, но чака другият да направи "първата крачка".
Е, после изникна Асен и ме изведе оттам.
О, колко беше хубаво!
Усещах с цялото си тяло как щастието минава на вълни през мен. Пълно осъзнаване. На всяка клетка.
Сега се сещам, че преди Асен да ме срещне и грабна (и поведе със себе си), бях с Йошка в една стая. Пак преживявахме някакви много силни неща (както в един сън преди около седмица), прииска ми се да направим връзка и се опитах да я прегърна, само че тялото ми не се подчини. Просто стоях там като статуя.
В съня си осъзнах, че аз съм тази, която чака, дава знак, но чака другият да направи "първата крачка".
Е, после изникна Асен и ме изведе оттам.
О, колко беше хубаво!
петък, април 07, 2006
енергии и нови сетива
С Йошка се запътихме към един магазин тип бакалия, от онези старите с големи метални черни решетки. Отпред имаше градинка, където забелязах група... същества, които стояха и си говореха.
Влезохме да си напазаруваме, но имаше голяма опашка. Отнякъде се появи един старец, нещо средно между жив човек и скелет, хвана ме за врата и ме завъртя в някакъв вихър от черната му енергия. Всичко около мен изчезна, не знам колко време ме е нямало. Беше толкова силно и страшно.
Опитах се да се освободя от него и накрая успех. В следващият момент той хвана Йошка и с нея явно се случи същото, гледах лицето й, знаейки, че точно преди секунди с мен се е случило същото и че съм изглеждала по абсолютно същия начин.
Пусна я й нея и излезе, след малко излязохме и ние.
Съществата навън ни нападнаха. Тук вече загубих Йошка. Отново попаднах в този водовъртеж от тъмни енергии, толкова по-силни от мен. Аз се опитвах да се пазя, гледах, но не виждах. В този момент осъзнах колко малка работа ми вършат очите, че тук става въпрос за друг вид зрение, което ми е необходимо, за да оцелея. И не знам как, но стана - отключих някакви други свои сетива.
После помня единствено, че много летях, а съществата си отидоха.
Влезохме да си напазаруваме, но имаше голяма опашка. Отнякъде се появи един старец, нещо средно между жив човек и скелет, хвана ме за врата и ме завъртя в някакъв вихър от черната му енергия. Всичко около мен изчезна, не знам колко време ме е нямало. Беше толкова силно и страшно.
Опитах се да се освободя от него и накрая успех. В следващият момент той хвана Йошка и с нея явно се случи същото, гледах лицето й, знаейки, че точно преди секунди с мен се е случило същото и че съм изглеждала по абсолютно същия начин.
Пусна я й нея и излезе, след малко излязохме и ние.
Съществата навън ни нападнаха. Тук вече загубих Йошка. Отново попаднах в този водовъртеж от тъмни енергии, толкова по-силни от мен. Аз се опитвах да се пазя, гледах, но не виждах. В този момент осъзнах колко малка работа ми вършат очите, че тук става въпрос за друг вид зрение, което ми е необходимо, за да оцелея. И не знам как, но стана - отключих някакви други свои сетива.
После помня единствено, че много летях, а съществата си отидоха.
петък, март 31, 2006
Не скачай!
Ще пропусна предисторията (как ни гонеха емиграционните, тичахме по покривите, качвахме се на таксита и се измъквахме от задната част на ресторантчета), за да стигна по-бързо до това, което ме събуди.
Може би малка вметка: аз не сънувам кошмари. Понякога страшни неща, но никога не се будя като във филмите - обляна в пот.
*
Избягахме им най-после и си стигнахме вкъщи. Качих се на перваза на прозореца и казах на Съни: "Ей, представяш ли си, ако скоча."
Много пъти съм скачала насън, приземявам се лекичко, все едно съм скочила от стъпало (20 см или там колкото е), много е забавно даже.
Този път, не знам защо, осъзнах, че този сън не е като другите и не трябва да скачам, защото наистина ще се нараня.
Слязох от перваза.
Докато се обърна, Съни вече се беше качила: "Толкова се радвам, толкова съм щастлива, че бих скочила, ей така, само за да видиш, че нищо няма да ми стане."
"Не, Съни, недей, моля те."
Но тя се усмихна и скочи.
Затичах се до прозореца, за да я видя, лежеше на плочките отпред и гледаше нагоре.
Изтичах навън, плачех с глас и сърцето ми се късаше, пътят до долу ми се губи, пътувах с асаньора, едни съседи ми се скараха за нещо... А аз бях друдаге.
Тя лежеше пред входа в локва кръв, в основата на нослето имаше огромна синка, крачетата и бяха счупени, гърбът - извит неестествено назад.
Сложих я да легне, очичките й бяха замъглени и не ме виждаха, галех я и я целувах.
"Съни, как може да скочиш, как може, защо го направи?"
"От щастие..."
А всъщност не я чувах, плачех толкова силно, имах чувството, че светът се разпада.
*
Събудих се, уплашена.
Изтичах при леглото й. Тя спеше, целунах я и тя се събуди. Погледна ме весело.
"Съни, обещай, че няма да скочиш, обещай ми, обещай..."
Може би малка вметка: аз не сънувам кошмари. Понякога страшни неща, но никога не се будя като във филмите - обляна в пот.
*
Избягахме им най-после и си стигнахме вкъщи. Качих се на перваза на прозореца и казах на Съни: "Ей, представяш ли си, ако скоча."
Много пъти съм скачала насън, приземявам се лекичко, все едно съм скочила от стъпало (20 см или там колкото е), много е забавно даже.
Този път, не знам защо, осъзнах, че този сън не е като другите и не трябва да скачам, защото наистина ще се нараня.
Слязох от перваза.
Докато се обърна, Съни вече се беше качила: "Толкова се радвам, толкова съм щастлива, че бих скочила, ей така, само за да видиш, че нищо няма да ми стане."
"Не, Съни, недей, моля те."
Но тя се усмихна и скочи.
Затичах се до прозореца, за да я видя, лежеше на плочките отпред и гледаше нагоре.
Изтичах навън, плачех с глас и сърцето ми се късаше, пътят до долу ми се губи, пътувах с асаньора, едни съседи ми се скараха за нещо... А аз бях друдаге.
Тя лежеше пред входа в локва кръв, в основата на нослето имаше огромна синка, крачетата и бяха счупени, гърбът - извит неестествено назад.
Сложих я да легне, очичките й бяха замъглени и не ме виждаха, галех я и я целувах.
"Съни, как може да скочиш, как може, защо го направи?"
"От щастие..."
А всъщност не я чувах, плачех толкова силно, имах чувството, че светът се разпада.
*
Събудих се, уплашена.
Изтичах при леглото й. Тя спеше, целунах я и тя се събуди. Погледна ме весело.
"Съни, обещай, че няма да скочиш, обещай ми, обещай..."
неделя, март 26, 2006
следобеден сън
Имах невероятно преживяване с Петето.
Стигнахме до една и съща истина и енергиите ни се прегърнаха. Всъщност беше по-силно от всичко досега в третия живот. Хм, явно наистина се отварям за други хора. Джелезоне, Крейзи, сега Петето. :-)
"Петя, това истина ли е? Наистина ли се случва?"
Тя се смя много дълго: "Разбира се!"
Стигнахме до една и съща истина и енергиите ни се прегърнаха. Всъщност беше по-силно от всичко досега в третия живот. Хм, явно наистина се отварям за други хора. Джелезоне, Крейзи, сега Петето. :-)
"Петя, това истина ли е? Наистина ли се случва?"
Тя се смя много дълго: "Разбира се!"
съвършено
Ставаха много лоши неща, "най-големите нещастия".
На мен обаче ми беше толкова хубаво, защото осъзнавах, че всичко е съвършено.
На мен обаче ми беше толкова хубаво, защото осъзнавах, че всичко е съвършено.
понеделник, март 20, 2006
срещи в парка
Карах колело в парк, в който съм се разхождала с Ераг и преди в света насън. (В света "наяве" не знам да има такова място. (Ето пак географията на сънищата! :-)))
Беше слънчев следобед, в парка беше пълно със семейства с дечица. Всички играеха на топка, скачаха на въже, тичаха, мятаха си фризби, въобще - пълна идилия.
Аз карах колело, радвах се на хората наоколо и изведнъж се натъкнах на Теди.
Държеше хилка за федърбал и се усмихваше гузно.
"Ей, Теди, кво правиш?"
"Ъъъм, нищо, стоя си. Ъъъ, играя федърбал."
(огледах се, наоколо нямаше никого) "Сама?!"
"Ъъъм, даам..."
"Без перце?!"
"Ами..."
Този път се огледах по-внимателно за хората в радиус на десетина метра.
Асен седеше на една пейка и си връзваше обувките. До себе си беше оставил хилката и перцето.
Беше слънчев следобед, в парка беше пълно със семейства с дечица. Всички играеха на топка, скачаха на въже, тичаха, мятаха си фризби, въобще - пълна идилия.
Аз карах колело, радвах се на хората наоколо и изведнъж се натъкнах на Теди.
Държеше хилка за федърбал и се усмихваше гузно.
"Ей, Теди, кво правиш?"
"Ъъъм, нищо, стоя си. Ъъъ, играя федърбал."
(огледах се, наоколо нямаше никого) "Сама?!"
"Ъъъм, даам..."
"Без перце?!"
"Ами..."
Този път се огледах по-внимателно за хората в радиус на десетина метра.
Асен седеше на една пейка и си връзваше обувките. До себе си беше оставил хилката и перцето.
петък, март 17, 2006
енергии
Напоследък не сънувам случки, хора, места, разговори... Нищо, което може да бъде разказано.
Във втория живот се срещам с някакви енергии и общуваме. Докато сънувам, всичко ми е ясно, откривам истини, но събудя ли се, цак, изчезват.
Чудех се дали тази информация се пази някъде. Защото ако се, не ми пука, че умът я забравя.
Във втория живот се срещам с някакви енергии и общуваме. Докато сънувам, всичко ми е ясно, откривам истини, но събудя ли се, цак, изчезват.
Чудех се дали тази информация се пази някъде. Защото ако се, не ми пука, че умът я забравя.
четвъртък, март 09, 2006
слънце - стъпки - плач
С Ераг живеехме в една и съща къща, неговата стая беше от предната страна, а моята - отзад, откъм двора. Всеки ден минавах през неговата стая да видя какво прави, взимах си от пуканките му, а той ставаше все по-недружелюбен, държеше се така, все едно му преча.
Отидох си в стаята и го чух да крещи на баща ми: "Не, не, наистина не мога да я понасям, мразя я, мразя я, занеси й чантата и й кажи никога вече да не идва при мен!"
Стоях като вцепенена, гушнах чантата си и се разплаках. Нещо в мен се чупеше на малки парчеца, бавно и болезнено.
Престанах да минавам от предната страна на къщата, стоях си в слънчевата стая и слушах Аланис Морисет на старо касетофонче. Имам чувството, че цялата касетка трае 15 секунди и постоянно трябва да я обръщам (е, аз имах повече от една).
Имах и една, където с нашите и Светли сме се записвали как пеем, като съм била малка. Тази касетка обаче май беше видео, защото ни виждах. Аз бях много малка, а Светли беше безумно смешен.
По цял ден ми беше толкова мъчно, чувах стъпките на Ераг и как говори по телефона и си казвах, че аз никога вече няма да се приближа на по-малко от 25 метра от него.
Горе-долу по това време изведнъж се оказа, че той е нещо като Слави Трифонов, а аз съм Камен Воденичаров, след като са се скарали.
Тогава Ераг много се промени, започна да ми праща някакви глупости, пакети, на които пишеше "да помниш кой е Слави Трифонов". Бяха пушки, пистолети, много оръжие, глави на лосове и други гадости.
А аз забременях и си говорех с бебето. Не разговор с думи, защото това очевидно е невъзможно, но някакъв друг вид комуникация. Постоянно.
Продължавах да съм тъжна, да плача често, а бебето просто слушаше.
Разхождах се из градината, винаги беше слънчево.
Един ден видях как баща ми прави нещо много лошо, не мога да си спомня какво точно, ограждаше с мрежи някакви овце, не знам.
Но аз много се ядосах, отидох при нещо, хванах го за раменете и го разтресох, започнах да крещя, облякох в подходящи силни думи всичко, което мислех.
"Ти си зъл, а аз не искам, НЕ ИСКАМ баща ми да е зъл, трябва да се промениш!"
Тогава той ме погледна много особено и нещо в него се случи. Обърна се и избяга.
А животът в къщта продължи по старому - седях си на слънчице, чувах стъпки, плачех и ми беше много мъчно.
Отидох си в стаята и го чух да крещи на баща ми: "Не, не, наистина не мога да я понасям, мразя я, мразя я, занеси й чантата и й кажи никога вече да не идва при мен!"
Стоях като вцепенена, гушнах чантата си и се разплаках. Нещо в мен се чупеше на малки парчеца, бавно и болезнено.
Престанах да минавам от предната страна на къщата, стоях си в слънчевата стая и слушах Аланис Морисет на старо касетофонче. Имам чувството, че цялата касетка трае 15 секунди и постоянно трябва да я обръщам (е, аз имах повече от една).
Имах и една, където с нашите и Светли сме се записвали как пеем, като съм била малка. Тази касетка обаче май беше видео, защото ни виждах. Аз бях много малка, а Светли беше безумно смешен.
По цял ден ми беше толкова мъчно, чувах стъпките на Ераг и как говори по телефона и си казвах, че аз никога вече няма да се приближа на по-малко от 25 метра от него.
Горе-долу по това време изведнъж се оказа, че той е нещо като Слави Трифонов, а аз съм Камен Воденичаров, след като са се скарали.
Тогава Ераг много се промени, започна да ми праща някакви глупости, пакети, на които пишеше "да помниш кой е Слави Трифонов". Бяха пушки, пистолети, много оръжие, глави на лосове и други гадости.
А аз забременях и си говорех с бебето. Не разговор с думи, защото това очевидно е невъзможно, но някакъв друг вид комуникация. Постоянно.
Продължавах да съм тъжна, да плача често, а бебето просто слушаше.
Разхождах се из градината, винаги беше слънчево.
Един ден видях как баща ми прави нещо много лошо, не мога да си спомня какво точно, ограждаше с мрежи някакви овце, не знам.
Но аз много се ядосах, отидох при нещо, хванах го за раменете и го разтресох, започнах да крещя, облякох в подходящи силни думи всичко, което мислех.
"Ти си зъл, а аз не искам, НЕ ИСКАМ баща ми да е зъл, трябва да се промениш!"
Тогава той ме погледна много особено и нещо в него се случи. Обърна се и избяга.
А животът в къщта продължи по старому - седях си на слънчице, чувах стъпки, плачех и ми беше много мъчно.
петък, март 03, 2006
един от многото снощи
Возех се на самолет без седалки, всички бяха насядали на пода. До мен беше Г.Г., беше му тясно, нямаше как да си опъне краката. Никой не го позна, само аз го гледах тайно. Е, той усети, разбира се.
"Много си малка", каза.
"Не съм."
Когато слязохме от самолета, се оказа, че сме женени.
"Много си малка", каза.
"Не съм."
Когато слязохме от самолета, се оказа, че сме женени.
вторник, февруари 28, 2006
семейна Коледа
Сънувах Коледа като по американските филми - събира се цялата рода, спорове, недоразумения, глупости.
Хем беше адски забавно, хем доста изнервящо...
Срещнах Ралица в асансьора и тя почна да се оплаква как заваляло сняг, какъв ужас, точно на Коледа, ебаси, все нещо лошо ще се случи.
Усетих огромен гняв към всички хора, които все се оплакват и все са недоволни.
Хем беше адски забавно, хем доста изнервящо...
Срещнах Ралица в асансьора и тя почна да се оплаква как заваляло сняг, какъв ужас, точно на Коледа, ебаси, все нещо лошо ще се случи.
Усетих огромен гняв към всички хора, които все се оплакват и все са недоволни.
вторник, февруари 21, 2006
в едно (друго) балонче
Цял ден се чудя дали да го напиша, защото колкото повече време минава, толкова повече се съмнявам в случилото се.
А то беше толкова силно.
Имаше огромно градинско парти с пияни хора, появи се Пепси, всичко беше толкова естествено, попаднахме в друг свят, всичко ми се изясни.
Мисля, че снощи се просветнах.
А то беше толкова силно.
Имаше огромно градинско парти с пияни хора, появи се Пепси, всичко беше толкова естествено, попаднахме в друг свят, всичко ми се изясни.
Мисля, че снощи се просветнах.
петък, февруари 17, 2006
as good as it gets
Мъничко предистория:
Случи се нещо много хубаво, вървях и се смеех, шофьорът в маршрутката си пукаше кокалчетата в такт с Baby I Love Your Way, върнах се вкъщи, в мен беше пролет, отворих всички прозорци и освен въздух, влязоха други енергии...
Легнах на леглото на нашите, слънчицето ме прегърна.
И сънувах...
Понеже напоследък се усетих, че губя моментите, в които заспивам и в които се будя, а преди ми бяха много хубави - точно на границата на другия свят, толкова спокойни и сигурни... А сега ги няма, загубила съм ги. Много мислих за това последните дни.
И така, легнах на слънчице и заспах.
Сънувах как се будя, как усещам връзката, как всъщност съм някъде другаде. Докосвам света тук, но всъщност още не съм съвсем в него. Потърках очи с ръце, но това не бяха моите ръце, моите бяха другаде. Сигурно още по пътя.
Светли седна до мен и ме попита как върви, постигам ли нещата, които искам. А отговорът беше толкова ДА, и аз така се зарадвах, че политнах. Той разбра и започна да смее от щастие.
Все още не съвсем в този свят, отидох в кухнята, където бяха и нашите. Взех шепа орехи и ги лапнах.
Въпреки това сетивата ми работеха както никога досега, усещах въздуха по кожата си, изпитвах невероятно удоволствие от това да стоя права до мивката и да ям орехи.
Взимах от живота точно толкова, колкото ми трябваше, като ми трябваше точно толкова, колкото получавах.
Съвършено.
Случи се нещо много хубаво, вървях и се смеех, шофьорът в маршрутката си пукаше кокалчетата в такт с Baby I Love Your Way, върнах се вкъщи, в мен беше пролет, отворих всички прозорци и освен въздух, влязоха други енергии...
Легнах на леглото на нашите, слънчицето ме прегърна.
И сънувах...
Понеже напоследък се усетих, че губя моментите, в които заспивам и в които се будя, а преди ми бяха много хубави - точно на границата на другия свят, толкова спокойни и сигурни... А сега ги няма, загубила съм ги. Много мислих за това последните дни.
И така, легнах на слънчице и заспах.
Сънувах как се будя, как усещам връзката, как всъщност съм някъде другаде. Докосвам света тук, но всъщност още не съм съвсем в него. Потърках очи с ръце, но това не бяха моите ръце, моите бяха другаде. Сигурно още по пътя.
Светли седна до мен и ме попита как върви, постигам ли нещата, които искам. А отговорът беше толкова ДА, и аз така се зарадвах, че политнах. Той разбра и започна да смее от щастие.
Все още не съвсем в този свят, отидох в кухнята, където бяха и нашите. Взех шепа орехи и ги лапнах.
Въпреки това сетивата ми работеха както никога досега, усещах въздуха по кожата си, изпитвах невероятно удоволствие от това да стоя права до мивката и да ям орехи.
Взимах от живота точно толкова, колкото ми трябваше, като ми трябваше точно толкова, колкото получавах.
Съвършено.
понеделник, февруари 06, 2006
неделя, февруари 05, 2006
първо, второ и трето място?
Час на Шаламанова. С Теди си говорихме и госпожата ми каза да се преместя на първия чин.
Междучасие. Теди ми показва, че в шкафа отзад има малка библиотека, дивим се и Тиодора взима няколко книги и слиза надолу.
"Взе 5 книги. Къде отиде сега, ще ми ги върне ли?", пита Шаламанова.
"Еее, естествено, спокойно, сега ще дойде", уверявам я аз.
Минава много време, но Теди не се връща. Чакаме, чакаме...
Влиза и носи на Шаламанова 4 книги.
"Но ти взе пет! Къде е граматиката?", чуди се Шаламанова.
"Ами... Госпожо....". Гледа виновно и се изчервява.
"Откраднала си я?", ококорва се тя. "Защо не ме попита, щях да ти я дам назаем, можеше да си я потърсиш да си я купиш. Не знах, че толкова много обичаш граматиката..."
Излизам от стаята. Теди беше откраднала книга от Шаламанова. Бях потресена.
В коридора срещнах учителят куче. Голямо черно куче, което от няколко месеца преподаваше в нашето училище. Шегуваше се с децата и те го обичаха. Точно когато го видях, си приказваше с класната. Махнах им.
Вече навън, вървях по Цар Асен и летях. Кратки изтощителни "полети" по минутка-две. Влагах много енергия, за да се издигна над земята, но много бързо се уморявах.
Беше ми тъжно заради това, което направи Теди.
Изведнъж стана много тъмно, заваля.
Свих наляво по една от преките, пред мен вървяха три момичета и търсеха къде да се скрият от дъжда. Реших, че няма да има проблем да ида с тях.
Те си намериха една хралупа, бърлога, не знам какво беше. Чувствах го като тясно сухо място.
Влязох при тях и те ме посрещнаха така, все едно са ме чакали. Бяха хубави, много хубави момичета с блестящи очи.
Бурята премина и отвън се появи един орел, който каза да летим след него. И четирите се стараехме, махахме силно с ръце/криле, но не помръдвахме. Вложих цялата си воля, сила, енергия, но резултат нямаше.
На улицата (пряката на Цар Асен) се появи учителят куче.
Ще го обясня така, както го видях - две подпори на около 50 метра една от друга. В горната им част - преметнат цветен ластик, така че да образува улей.
Няколко такива "улея" по цялата дължина на улицата, на края на първия седеше кучето.
Оказа се, че това са части от пътя, който води към нирвана. През колкото повече неща минеш като емоции и преживявание, толкова по-напред вървиш. И като стигнеш накрая на някоя "част", трябват усилия, за да прескочиш на другата. И така, напред и все по-напред...
Е, ние прескочихме на втория "улей" и там ни чакше един дядо в бяла дреха. Показа ни някакви образи - какви сме били и какви сме сега.
Продължавахме напред.
После момичетата изчезнаха.
Стигнах последната част, след нея имаше само огромна бяла светлина. Порещна ме красив човек, когото познавах, но не знаех откъде. Усмихна се, разказа ми някакви неща.
За съжаление помня само откъслечни фрази, но ясно си спомням как изброи любимите ми филми (Плажът, Обичайните заподозрени, Усещане за жена, Хотел за милион долара, etc), като сложи номера отпред и каза: "Първите три не са сред тези. Още не си ги гледала. Но ще ги видиш, когато идеш там." (и с глава посочи голямата бяла светлина)
Междучасие. Теди ми показва, че в шкафа отзад има малка библиотека, дивим се и Тиодора взима няколко книги и слиза надолу.
"Взе 5 книги. Къде отиде сега, ще ми ги върне ли?", пита Шаламанова.
"Еее, естествено, спокойно, сега ще дойде", уверявам я аз.
Минава много време, но Теди не се връща. Чакаме, чакаме...
Влиза и носи на Шаламанова 4 книги.
"Но ти взе пет! Къде е граматиката?", чуди се Шаламанова.
"Ами... Госпожо....". Гледа виновно и се изчервява.
"Откраднала си я?", ококорва се тя. "Защо не ме попита, щях да ти я дам назаем, можеше да си я потърсиш да си я купиш. Не знах, че толкова много обичаш граматиката..."
Излизам от стаята. Теди беше откраднала книга от Шаламанова. Бях потресена.
В коридора срещнах учителят куче. Голямо черно куче, което от няколко месеца преподаваше в нашето училище. Шегуваше се с децата и те го обичаха. Точно когато го видях, си приказваше с класната. Махнах им.
Вече навън, вървях по Цар Асен и летях. Кратки изтощителни "полети" по минутка-две. Влагах много енергия, за да се издигна над земята, но много бързо се уморявах.
Беше ми тъжно заради това, което направи Теди.
Изведнъж стана много тъмно, заваля.
Свих наляво по една от преките, пред мен вървяха три момичета и търсеха къде да се скрият от дъжда. Реших, че няма да има проблем да ида с тях.
Те си намериха една хралупа, бърлога, не знам какво беше. Чувствах го като тясно сухо място.
Влязох при тях и те ме посрещнаха така, все едно са ме чакали. Бяха хубави, много хубави момичета с блестящи очи.
Бурята премина и отвън се появи един орел, който каза да летим след него. И четирите се стараехме, махахме силно с ръце/криле, но не помръдвахме. Вложих цялата си воля, сила, енергия, но резултат нямаше.
На улицата (пряката на Цар Асен) се появи учителят куче.
Ще го обясня така, както го видях - две подпори на около 50 метра една от друга. В горната им част - преметнат цветен ластик, така че да образува улей.
Няколко такива "улея" по цялата дължина на улицата, на края на първия седеше кучето.
Оказа се, че това са части от пътя, който води към нирвана. През колкото повече неща минеш като емоции и преживявание, толкова по-напред вървиш. И като стигнеш накрая на някоя "част", трябват усилия, за да прескочиш на другата. И така, напред и все по-напред...
Е, ние прескочихме на втория "улей" и там ни чакше един дядо в бяла дреха. Показа ни някакви образи - какви сме били и какви сме сега.
Продължавахме напред.
После момичетата изчезнаха.
Стигнах последната част, след нея имаше само огромна бяла светлина. Порещна ме красив човек, когото познавах, но не знаех откъде. Усмихна се, разказа ми някакви неща.
За съжаление помня само откъслечни фрази, но ясно си спомням как изброи любимите ми филми (Плажът, Обичайните заподозрени, Усещане за жена, Хотел за милион долара, etc), като сложи номера отпред и каза: "Първите три не са сред тези. Още не си ги гледала. Но ще ги видиш, когато идеш там." (и с глава посочи голямата бяла светлина)
неделя, януари 22, 2006
три от хиляда
Много сънища, много места, много, много случки (говоря за снощи :-))
Ами може би най-ярки бяха три:
1. Еленко ми показа как да се хвана за кабела на старата лампа в стаята ми, просто кабел, който виси от нея. Хванах го като лиана и започнах да се въртя в кръг, като въртележка ли, не знам как да го опиша. Затворих очи и изведнъж осъзнах, че съм го правила хиляди пъти. Не знам дали в съня, в мислите си или някога в друг живот... Беше прекрасно, тялото ми ме водеше и не се ударих никъде, сякаш самичко заобикаляше мебелите...
Като летене, но само в кръг... И въпреки това - прекрасно...
2. В кафето на някакво странно училище, в което учехме, дядото зад щанда, освен храни и напитки, предлагаше и доклади. (Да не споменавам, че Калина всеки път идваше и всеки път се чудех как да й кажа, че никой не я иска, грррр!) Специално го попитах дали докладите са от някакви вестници, или са писани от хора, които се занимават само с това.
"Еее, не са от вестници, как ще са от вестици", зацъка с език дядото.
Другите си поръчаха и той започна да ги принтира.
Станах да ги взема и си поръчах вегетарианска супа!
"Без месо, имате, нали? Само зеленчуци?"
Дядото поклати глава. "Разбира се"
Взех супата, а под мишница сложих докладите. Седнах на масата и много се ядосах - на самите листове най-горе пишеше, че са от Капитал. Разбърках супата - розово пилешко месце...
Взех чинията и станах. Реагирах първосигнално.
Или може би не съвсем - вместо да я излея върху него (като в този момент не ме спря горещата супа, а фактът, че ще му повредя компютъра и принтера), я изсипах пред щанда.
Без да кажа думичка, излязох от кафето и се качих към училището.
3. Заведоха ме на място, където правеха генни изследвания и се опитваха да направят хора-акули. Погледнах в аквариума.
Беше ужасяващо!
Ами може би най-ярки бяха три:
1. Еленко ми показа как да се хвана за кабела на старата лампа в стаята ми, просто кабел, който виси от нея. Хванах го като лиана и започнах да се въртя в кръг, като въртележка ли, не знам как да го опиша. Затворих очи и изведнъж осъзнах, че съм го правила хиляди пъти. Не знам дали в съня, в мислите си или някога в друг живот... Беше прекрасно, тялото ми ме водеше и не се ударих никъде, сякаш самичко заобикаляше мебелите...
Като летене, но само в кръг... И въпреки това - прекрасно...
2. В кафето на някакво странно училище, в което учехме, дядото зад щанда, освен храни и напитки, предлагаше и доклади. (Да не споменавам, че Калина всеки път идваше и всеки път се чудех как да й кажа, че никой не я иска, грррр!) Специално го попитах дали докладите са от някакви вестници, или са писани от хора, които се занимават само с това.
"Еее, не са от вестници, как ще са от вестици", зацъка с език дядото.
Другите си поръчаха и той започна да ги принтира.
Станах да ги взема и си поръчах вегетарианска супа!
"Без месо, имате, нали? Само зеленчуци?"
Дядото поклати глава. "Разбира се"
Взех супата, а под мишница сложих докладите. Седнах на масата и много се ядосах - на самите листове най-горе пишеше, че са от Капитал. Разбърках супата - розово пилешко месце...
Взех чинията и станах. Реагирах първосигнално.
Или може би не съвсем - вместо да я излея върху него (като в този момент не ме спря горещата супа, а фактът, че ще му повредя компютъра и принтера), я изсипах пред щанда.
Без да кажа думичка, излязох от кафето и се качих към училището.
3. Заведоха ме на място, където правеха генни изследвания и се опитваха да направят хора-акули. Погледнах в аквариума.
Беше ужасяващо!
четвъртък, януари 19, 2006
петък, януари 06, 2006
странни спомени
С Тиодора седяхме в една градинка и прекарвахме най-веселите ни лигави часове от мноооого време насам. Не можехме да спрем да се смеем от сърце на някакви неща, ама не глупости, а толкова забавни...
По едно време се обръщаме и виждаме, че до нас е седнал един мъж и ни подлсушва.
"О, момичета, извинявайте, беше ми много интересно, тръгвам си."
"Оф! И ние си тръгваме."
По пътя нещо се заговорихме за трева и Теди каза, че за нея най-силното чуто преживяване е било това, което аз съм й разказала - как Асен ме поканил на гости и сме пушили с него и с жена му.
Първоначално не можех да се сетя за такова нещо, но после се разрових много надълбоко в паметта си и открих такива детайли за нещо, което всъщност не се е случвало в първия живот - сетих се миризмата на готвено от съседния апартамент, спомних си материята на оранжевите дивани, точното разположение на книгите и вазите... всичко.
В съня си напълно ясно осъзнавах връзката между двата свята, осъзнавах, че ако се беше случило, щях да съм го записала в жълтото тефтерче за идеи и сънища, или нещо такова.
Но откъде идваха тези спомени тогава?
Даже Теди ми разказа какви преживяваия съм имала с Асен, колко далеч сме стигнали, как откакто е чула историята на тази вечер, мисли само за това...
После се разделихме, а аз имах среща с Елка пред църквата.
И с нея някакво невероятно настроение! Колко много смях, коремите ни заболяха, а беше тооолкова весело! Опитвахме се да вървим, но постоянно спирахме от смях, не можехме да ходим... Лудница!
Все пак някакси и с нея се разделихме и аз си тръгнах към къщи. Пред входа срещнах един мъж, който ми даде ключ и ме помоли да кача кучето на Еленко у тях (който се оказа, че живее над мен). Черно симпатично кученце, съгласих се.
Качихме се горе и влязохме в апартамента, затворих вратата, за да пишкам, но се почука.
"Полиция, отворете!"
Паника! Времето започна да тече ужааасно бааааавно, толкова ме беше страх от тия куки. Влязоха, обясних им ситуацията, как само съм качила кучето, а те почнаха да псуват - искали са да арестуват някакъв мъж.
"Ами да, долу един мъж ме помоли да заведа кучето вмесо него", плеснах се по челото.
"Е, точно него търсехме, мамка му, пак ни се измъкна! Айде, мойто момиче, свободна си."
Историята за Асен не ми излизаше от главата, затова реших да ида у тях и да го питам какво е станало и станало ли е нещо изобщо.
Беше отворено, поиграх си малко с двете кокерчета (бебета! :-)) и заспах.
"Уга-буга!", изкрещя някой.
"А?" ( в просъница още)
"Здрасти!"
"А, Асен се е върнал", помислих си и пак затворих очи.
"Айде, няма ли да ставаш, носим ядене."
Не беше Асен, а Светли.
Светли беше Асен.
(и понеже виждам, че (май) не се разбира много-много, само уточнявам, че всичко до тук е в съня, Светли не ме събуди наистина!)
По едно време се обръщаме и виждаме, че до нас е седнал един мъж и ни подлсушва.
"О, момичета, извинявайте, беше ми много интересно, тръгвам си."
"Оф! И ние си тръгваме."
По пътя нещо се заговорихме за трева и Теди каза, че за нея най-силното чуто преживяване е било това, което аз съм й разказала - как Асен ме поканил на гости и сме пушили с него и с жена му.
Първоначално не можех да се сетя за такова нещо, но после се разрових много надълбоко в паметта си и открих такива детайли за нещо, което всъщност не се е случвало в първия живот - сетих се миризмата на готвено от съседния апартамент, спомних си материята на оранжевите дивани, точното разположение на книгите и вазите... всичко.
В съня си напълно ясно осъзнавах връзката между двата свята, осъзнавах, че ако се беше случило, щях да съм го записала в жълтото тефтерче за идеи и сънища, или нещо такова.
Но откъде идваха тези спомени тогава?
Даже Теди ми разказа какви преживяваия съм имала с Асен, колко далеч сме стигнали, как откакто е чула историята на тази вечер, мисли само за това...
После се разделихме, а аз имах среща с Елка пред църквата.
И с нея някакво невероятно настроение! Колко много смях, коремите ни заболяха, а беше тооолкова весело! Опитвахме се да вървим, но постоянно спирахме от смях, не можехме да ходим... Лудница!
Все пак някакси и с нея се разделихме и аз си тръгнах към къщи. Пред входа срещнах един мъж, който ми даде ключ и ме помоли да кача кучето на Еленко у тях (който се оказа, че живее над мен). Черно симпатично кученце, съгласих се.
Качихме се горе и влязохме в апартамента, затворих вратата, за да пишкам, но се почука.
"Полиция, отворете!"
Паника! Времето започна да тече ужааасно бааааавно, толкова ме беше страх от тия куки. Влязоха, обясних им ситуацията, как само съм качила кучето, а те почнаха да псуват - искали са да арестуват някакъв мъж.
"Ами да, долу един мъж ме помоли да заведа кучето вмесо него", плеснах се по челото.
"Е, точно него търсехме, мамка му, пак ни се измъкна! Айде, мойто момиче, свободна си."
Историята за Асен не ми излизаше от главата, затова реших да ида у тях и да го питам какво е станало и станало ли е нещо изобщо.
Беше отворено, поиграх си малко с двете кокерчета (бебета! :-)) и заспах.
"Уга-буга!", изкрещя някой.
"А?" ( в просъница още)
"Здрасти!"
"А, Асен се е върнал", помислих си и пак затворих очи.
"Айде, няма ли да ставаш, носим ядене."
Не беше Асен, а Светли.
Светли беше Асен.
(и понеже виждам, че (май) не се разбира много-много, само уточнявам, че всичко до тук е в съня, Светли не ме събуди наистина!)
вторник, януари 03, 2006
16 часа сън
Запалих колата.
Не малката ми червена количка, а един огромен ван.
Отзад седяха Васко и Севи, а в багажника бяха трите сърфа.
Много ме беше страх да карам, но само аз имах книжка и нямаше как. Чувствах се като в телевизионна игра, въртях волана като луда. Беше страшно (и) забавно.
Стигнахме там, където трябваше. Странно място.
Най-горе беше нашата къщичка, където си метнахме багажа, излязохме и видяхме един малък басейн, който продължава надолу под ъгъл към 45 градуса. (абе доста стръмно)
Стъпих на сърфа и се пуснах надолу.
Тоолкова бързо, тооолкова хубаво!
Най-долу, накрая на басейна, намалих и излязох. Започнах да се качвам нагоре по стълбичките отстрани и да гледам за Васко и Севи. Той се зададе, намали долу и дотича при мен. Видяхме Севи, така се беше засилила, че не успя да спре, излезе от басейна и се пльосна на плочките.
Тя също много се смя. :-)
После в нашата къщичка се появиха двама човека от Гренландия, с които карахме по цял ден.
В един парк срещнах Ераг. Беше болен от нещо на гръбначния стълб.
Вървяхме мълчаливо.
На изхода се разделихме, отсреща беше колежът му. Отпред беше спряло бусчето с пощата. "Ще ти напиша писмо и утре ще го пратя." Обясних му, че предпочитам имейл, защото стига веднага, пък и предпочитам електронен вариант.
Целуна ме три пъти по врата и каза: "Утре ще ти напиша писмо и ще го пратя."
Не малката ми червена количка, а един огромен ван.
Отзад седяха Васко и Севи, а в багажника бяха трите сърфа.
Много ме беше страх да карам, но само аз имах книжка и нямаше как. Чувствах се като в телевизионна игра, въртях волана като луда. Беше страшно (и) забавно.
Стигнахме там, където трябваше. Странно място.
Най-горе беше нашата къщичка, където си метнахме багажа, излязохме и видяхме един малък басейн, който продължава надолу под ъгъл към 45 градуса. (абе доста стръмно)
Стъпих на сърфа и се пуснах надолу.
Тоолкова бързо, тооолкова хубаво!
Най-долу, накрая на басейна, намалих и излязох. Започнах да се качвам нагоре по стълбичките отстрани и да гледам за Васко и Севи. Той се зададе, намали долу и дотича при мен. Видяхме Севи, така се беше засилила, че не успя да спре, излезе от басейна и се пльосна на плочките.
Тя също много се смя. :-)
После в нашата къщичка се появиха двама човека от Гренландия, с които карахме по цял ден.
В един парк срещнах Ераг. Беше болен от нещо на гръбначния стълб.
Вървяхме мълчаливо.
На изхода се разделихме, отсреща беше колежът му. Отпред беше спряло бусчето с пощата. "Ще ти напиша писмо и утре ще го пратя." Обясних му, че предпочитам имейл, защото стига веднага, пък и предпочитам електронен вариант.
Целуна ме три пъти по врата и каза: "Утре ще ти напиша писмо и ще го пратя."
Абонамент за:
Публикации (Atom)
