три от хиляда

Много сънища, много места, много, много случки (говоря за снощи :-))

Ами може би най-ярки бяха три:

1. Еленко ми показа как да се хвана за кабела на старата лампа в стаята ми, просто кабел, който виси от нея. Хванах го като лиана и започнах да се въртя в кръг, като въртележка ли, не знам как да го опиша. Затворих очи и изведнъж осъзнах, че съм го правила хиляди пъти. Не знам дали в съня, в мислите си или някога в друг живот... Беше прекрасно, тялото ми ме водеше и не се ударих никъде, сякаш самичко заобикаляше мебелите...
Като летене, но само в кръг... И въпреки това - прекрасно...

2. В кафето на някакво странно училище, в което учехме, дядото зад щанда, освен храни и напитки, предлагаше и доклади. (Да не споменавам, че Калина всеки път идваше и всеки път се чудех как да й кажа, че никой не я иска, грррр!) Специално го попитах дали докладите са от някакви вестници, или са писани от хора, които се занимават само с това.
"Еее, не са от вестници, как ще са от вестици", зацъка с език дядото.
Другите си поръчаха и той започна да ги принтира.
Станах да ги взема и си поръчах вегетарианска супа!
"Без месо, имате, нали? Само зеленчуци?"
Дядото поклати глава. "Разбира се"
Взех супата, а под мишница сложих докладите. Седнах на масата и много се ядосах - на самите листове най-горе пишеше, че са от Капитал. Разбърках супата - розово пилешко месце...
Взех чинията и станах. Реагирах първосигнално.
Или може би не съвсем - вместо да я излея върху него (като в този момент не ме спря горещата супа, а фактът, че ще му повредя компютъра и принтера), я изсипах пред щанда.
Без да кажа думичка, излязох от кафето и се качих към училището.

3. Заведоха ме на място, където правеха генни изследвания и се опитваха да направят хора-акули. Погледнах в аквариума.
Беше ужасяващо!

к о т к и

Напоследък: котки, котки, котки, котки, котки, котки... к о т к и....

странни спомени

С Тиодора седяхме в една градинка и прекарвахме най-веселите ни лигави часове от мноооого време насам. Не можехме да спрем да се смеем от сърце на някакви неща, ама не глупости, а толкова забавни...
По едно време се обръщаме и виждаме, че до нас е седнал един мъж и ни подлсушва.
"О, момичета, извинявайте, беше ми много интересно, тръгвам си."
"Оф! И ние си тръгваме."

По пътя нещо се заговорихме за трева и Теди каза, че за нея най-силното чуто преживяване е било това, което аз съм й разказала - как Асен ме поканил на гости и сме пушили с него и с жена му.
Първоначално не можех да се сетя за такова нещо, но после се разрових много надълбоко в паметта си и открих такива детайли за нещо, което всъщност не се е случвало в първия живот - сетих се миризмата на готвено от съседния апартамент, спомних си материята на оранжевите дивани, точното разположение на книгите и вазите... всичко.
В съня си напълно ясно осъзнавах връзката между двата свята, осъзнавах, че ако се беше случило, щях да съм го записала в жълтото тефтерче за идеи и сънища, или нещо такова.
Но откъде идваха тези спомени тогава?
Даже Теди ми разказа какви преживяваия съм имала с Асен, колко далеч сме стигнали, как откакто е чула историята на тази вечер, мисли само за това...

После се разделихме, а аз имах среща с Елка пред църквата.
И с нея някакво невероятно настроение! Колко много смях, коремите ни заболяха, а беше тооолкова весело! Опитвахме се да вървим, но постоянно спирахме от смях, не можехме да ходим... Лудница!

Все пак някакси и с нея се разделихме и аз си тръгнах към къщи. Пред входа срещнах един мъж, който ми даде ключ и ме помоли да кача кучето на Еленко у тях (който се оказа, че живее над мен). Черно симпатично кученце, съгласих се.
Качихме се горе и влязохме в апартамента, затворих вратата, за да пишкам, но се почука.
"Полиция, отворете!"
Паника! Времето започна да тече ужааасно бааааавно, толкова ме беше страх от тия куки. Влязоха, обясних им ситуацията, как само съм качила кучето, а те почнаха да псуват - искали са да арестуват някакъв мъж.
"Ами да, долу един мъж ме помоли да заведа кучето вмесо него", плеснах се по челото.
"Е, точно него търсехме, мамка му, пак ни се измъкна! Айде, мойто момиче, свободна си."

Историята за Асен не ми излизаше от главата, затова реших да ида у тях и да го питам какво е станало и станало ли е нещо изобщо.
Беше отворено, поиграх си малко с двете кокерчета (бебета! :-)) и заспах.

"Уга-буга!", изкрещя някой.
"А?" ( в просъница още)
"Здрасти!"
"А, Асен се е върнал", помислих си и пак затворих очи.
"Айде, няма ли да ставаш, носим ядене."

Не беше Асен, а Светли.

Светли беше Асен.

(и понеже виждам, че (май) не се разбира много-много, само уточнявам, че всичко до тук е в съня, Светли не ме събуди наистина!)

16 часа сън

Запалих колата.
Не малката ми червена количка, а един огромен ван.
Отзад седяха Васко и Севи, а в багажника бяха трите сърфа.

Много ме беше страх да карам, но само аз имах книжка и нямаше как. Чувствах се като в телевизионна игра, въртях волана като луда. Беше страшно (и) забавно.

Стигнахме там, където трябваше. Странно място.
Най-горе беше нашата къщичка, където си метнахме багажа, излязохме и видяхме един малък басейн, който продължава надолу под ъгъл към 45 градуса. (абе доста стръмно)
Стъпих на сърфа и се пуснах надолу.
Тоолкова бързо, тооолкова хубаво!
Най-долу, накрая на басейна, намалих и излязох. Започнах да се качвам нагоре по стълбичките отстрани и да гледам за Васко и Севи. Той се зададе, намали долу и дотича при мен. Видяхме Севи, така се беше засилила, че не успя да спре, излезе от басейна и се пльосна на плочките.
Тя също много се смя. :-)

После в нашата къщичка се появиха двама човека от Гренландия, с които карахме по цял ден.



В един парк срещнах Ераг. Беше болен от нещо на гръбначния стълб.
Вървяхме мълчаливо.
На изхода се разделихме, отсреща беше колежът му. Отпред беше спряло бусчето с пощата. "Ще ти напиша писмо и утре ще го пратя." Обясних му, че предпочитам имейл, защото стига веднага, пък и предпочитам електронен вариант.
Целуна ме три пъти по врата и каза: "Утре ще ти напиша писмо и ще го пратя."

разговори и прегръдки

Търсех книжарница, губех се по малки задънени улички, подлези и мраморни тайни пътеки, звъннах на Ераг на глобулския му номер. "Открих колко еднакви сме, открих, че търсим едни и същи неща... И, знаеш ли, Вихра, ще бъде толкова прекрасно да пътуваме заедно..."
Call summary: 3 минути и нещо.


Вървяхме със Севи и Васко по Опълченска по стръмното накъм Ботев, търсех новото 1, защото вътре имаше някаква книга, която исках да прочета - 3 тома по 700 страници всеки. Спряхме на един светофар, отсреща имаше куки. "Олеле!" каза Васко.
Те, почти като кучета, подушиха страха ни и дойдоха.
Бръкнаха в колана откъм гърба на Васко (там, където лошите по филмите си държат пистолета) и извадиха голяям пакет джойнт.
"Е, какво толкова, ще полежа една вечер в Районното и ще ме пуснат" - Васко беше напълно спокоен.
Куките бяха четирима, но повикаха още една кола, стояхме прави и чакахме. Стана ми студено отвътре. "Съдят ли го за притежание на наркотици, никой няма да му даде виза, никакви бригади, никакви хостели в екзотични страни, нищичко!"
Не знам как стана, но първият полицай дойде да ме гушне, в няколкото крачи до мен той сякаш загуби униформата си, загуби всичко лошо, превърна се в добрия човек, който всъщност е. Гушна ме и ми даде от топлината в сърцето си.

черно-бели са телата ни

Може би първият осъзнат черно-бял сън.
Но понеже пак беше от серията сънища-филми, допускам, че това беше по-скоро режисьорско виждане. :-)

правила на спането

Снощи отново попаднах в третия свят чрез втория. :-)

Имах прозрения, всичко беше толкова добре, толкова логично обяснено... Просто невероятно!

За съжаление не помня почти нищо. Единствено, че не трябва да спя настрани, а само по гръб или по корем, защото когато тялото ми е свито, сякаш отблъсквам енергиите, които идват към мен, и не пращам никому нищо.

Което май е достатъчно важен урок.

завръщане, котки, Богдан Русев, колела, будист

Вървях си по улицата, срещу мен идваше Ераг. Хвана ме за ръка, обърна се и продължи с мен, "Върнах се!", нямаше нужда да казва друго.
Още усещам допира на хубавата му нежна кожа... :-)


Бях в пощата, един гаден полицай ме върна, че вече не работели с клиенти, погледнах една огромна опашка от пенсионери.
"А тези хора защо са тук? Нали не работите с клиенти?"
"Ами чакат си пенсиите, ама няма как да ги получат, защото още не са пристигнали."
Постепенно започнаха да се изнасят, остана един дядо, който много се ядоса, счупи няколко вази. Гушнах го, защото ми стана много мъчно за него. Той започна да се гали като котенце.
И се превърна в котенце.
Аз бях ужасена!
Котенцето започна да се подмладява, стана бебе, появи се още една котка - майка му.
Казах им: "Ааа, не! Стига котки!", а те, както си бяха белички, почервеняха от яд!
Избягах.
Срещнах Богдан Русев и останах с него.


Карахме колела с Васко, Севи и с още някаква хора. Ходихме по тайни места на военните, после загубихме Севи. Мартин пита една мацка къде е пътят за София, започна да я сваля с маниерите от детските филмчета, невероятно смешно!
Намерихме Севи, седеше и ни чакаше на козирката на един вход в гората. Отдолу седеше един будист, когото веднага обикнах, и медитираше. Целунах го, а той каза: "Въобще не съм толкова прекрасен, за колкото ме мислиш, дори не мога да местя предмети с мисълта си"
После видяхме как една негова приятелка отиде тихичко при него, той спеше, остави му всичките си съкровища и му написа бележка, че в 5 сутринта ще се самоубие и нищо не може да я спре.
С мисълта си взех бележката, за да я прочетем, и после му я върнах обратно.

Shark tale

Понеже едно момче не можеше да плува, се наложи то да легне на сърфа, а аз да го бутам X (кило)метра (просто голямо разстояние).
Беше тъмно и страшно. Знахме, че наоколо има акули.
Наобиколиха ме, деряха ме със зъбите си, не така че да ми отхапат нещо, а колкото да ми разранят целите крака и, подушили кръвта, да се съберат още повече. Чувствах гадната им грапава кожа, а те почти свалиха моята...

Страшно беше, но не страхът от смъртта, а тъпият човешки, наложен от филми като Челюсти и книжки, и разкази, и телевизия, страх. Страх, че тъмното е опасно. Че акулите ядат хора.
Дрън-дрън.
Струва ми се, че наложените от обществото най-общо казано страхове са най-дълбоки. Защото умът ги приема за даденост.

Но стига философстване, беше просто сън.

(из поредния сън-филм)

wake up!

Отново един от прекрасните сънища-филми, които (за съжаление) са толкова дълги и оплетени, че не мога да запиша, помня само отделни сцени...


Чета в интернет, че Съни е умряла, пише "14-годишното куче Съни" плюс снимка.
Паника. Разплаквам се.
Навеждам се под масата, където тя спи. Започвам да я галя тъжно.
Тя вдига глава: "Защо ме будиш?"

(и най-странното е, че се събудих от нейните стъпки по ламината в стаята ми :-))

филми

Напоследък когато спя, гледам филми.
Не знам кой ги измисля, но са страхотни!

Снощи беше за един мъж в инвалидна количка, за една любов, хаха, за фотография, а финалната сцена беше просто номер едно!

Ако запивам тези сънища, мога да стана страхотен сценарист и режисьор.
Но дали тогава няма да бъде кражба от някого?

котки

Пак си имах проблеми с котки, този път не ги изхвърлях през прозореца, а обмислях по-нормални начини да ги изгоня.

Мамка им на тия котки, защо само ме тормозят?!

котките - вън!

Един мотив, който непрекъснато се повтаря в сънищата ми, е как изхвърлям котка през прозореца, но тя не пада, а винаги се връща. Не изпитвам лоши чувства, просто я хвърлям без какъвто и да било умисъл.

Снощи бях с мама, Севи и Съни в училище, което на първия етаж беше хотел.
Съни тичаше нагоре-наголу, навън имаше сняг.
Шаламанова слезе с асансьора, видя Съни, усмихна се, (в този момент някакси разбрах, че и тя има кокер) попита: "Чие е това куче?", Севи каза: "На Бистра."
Усмивката слезе от лицето й, тръшна вратата на асансьора и се качи нагоре.

После отнякъде се появи котката, гониха се със Съни известно време, после аз си сложих черна ръкавица и я хванах за краката, тя вкопчи нокти в ръкавицата и така успях да я хвърля през прозореца.
Но, както в детските филмчета, тя не падна, а просто си стоеше във въздуха, бързо затворих белия прозорец, а тя си остана там, в нищото, вятърът духаше, снегът валеше...

мрън-мрън

Любимото

So much honey
So little time

последната седмица звучи като:

Тоолкова много сънища
Толкова кратка памет

impossible is nothing

Със сигурност един от най-силните сънища напоследък.

Както си бях във втория живот (съня), минах в третия.
Даже си спомням как дишнахме попърс със Севи и Мири (?!).

И светът стана друг... Ама наистина!
Самото измерение, предметите станаха хлъзгави, стените течаха...

Може би за да счупя всички прегради, правех всичко онова, което ЗНАЕХ, че в никакъв случай не трябва да правя - отидох при нашите, събудих ги, имах някакви разговори със Светли, бихме се, той беше наясно какво съм правила, но не каза на нашите.
И бяхме близки, той беше при мен.

Някакви бойни сцени като в Матрицата или Герой по-скоро, можех да вляза в огледалото, долепих чело и си каза: "Хаха, мога да направя всичко!"

Поглеждах нанякъде, мозъкът ми работеше на шест, веднага навързвах нещата, виждах, че не бива да летя и да ходя там, но въпреки това го правех.
Колко бях смела!
Знаех, че няма, наистина няма от какво да се боя.

После се появи и Васко, нашите си легнаха незаинтересувани, а ние излязохме на улицата, имах дежа-ву, или по-скоро видях какво ще се случи с един човек, щеше да го разкъса куче, затова с Васко се втурнахме да го спасяваме, но в същото време отново виждах как кучето го разкъсва въпреки нашите усилия... Покрихме главата му с леген и макар че той нямаше никаква представа какво правим, ни се довери.
И го спасихме.

вземи очите ми

Отидох на някакви практики в един замък в планината. Водеше ги Пепси, но беше жена. Въпреки това знаех, че той.
Аз бях лоша, много лоша – карах се с хората, крещях, всичко ме изнервяше, държах се грубо и арогантно, егоистично и самовлюбено.
Пепси дойде и ми каза всичко това, но не за да ме укори, а за да ми помогне да го осъзная.

Разплаках се. Разбрах колко съм зле.
Тогава Пепси предложи да вземе очите ми, “без зрение нещата доста се променят”, каза той. Аз се съгласих.

И така, станах сляпа, бях безпомощна, спомням си как се опитвах да снимам, имаше чудесен пейзаж от високото, беше есен – жълто-червени дървета и топло слънце. Опитвах се да направя няколко снимки, но не можех, разчитах единствено на въображението си.

Пепси беше прав. Промених се. Станах спокойна, центрирана и добра с всички.

яхта

Светли изненада цялото семейство с яхта. Страхотна - беличка, чистичка, толкова й се радвахме. Стори ми се доста голяма.
Но когато стигнахме до пристанището, нашата хубава яхтичка изглеждаше като някаква мизерна гемийка на фона на огромните гъзарски плавателни съдове наоколо.
Имах чувтвото, че всяка по-голяма вълна ще ни обърне, водата постоянно плискаше палубата, намокри раницата ми в всички дрехи, книги, включително и дневника ми!

От съседната яхта се показа Андрей, който ми се оказа чичо (?!), прескочи и дойде при нас. Целият беше изгорял, но беше в чудесно настоение и се усмихваше щастливо (?!).

Асен!

Случайно срещнах Асен.
Носеше очила, бавно пристъпи към мен и се усмихна.

писма

Ераг пишеше и издаваше писма, лични, объркани, дълбоки и цинични.
Читателите го издигнаха на пиадестал, той стана символ на цяло едно поколение. Но всички си мислеха, че това е фикция.

Някакси знаех, че писмата са истина, дълбока и изстрадана, и ми беше много мъчно за Ераг.

always coca-cola

Всяка вечер сънувам поне 5-6 съня и на сутринта ми се въртят някакви неща в главата, но много бързо ги забравям.
А много честно ми се случва, докато съм в полусън, да започна да говоря разни неща, които обикновено започват с "и въпреки това" или "а от друга страна" - кратки отнесени изречения, все едно продължавам разговори, провели се кой знае кога.


Снощи ни водиха целия клас (но се оказа, че там са и Еми, Лина (която си беше боядисала косата тъмна и беше много хубава) и Боби) на някакъв моноспекракъл, ама бяха объркали нещо местата и аз трябваше да седна сама (тоест без познати около себе си).
До мен седеше един пич, на който му беше толкова скучно, че заспа и се гушна в мен. Не го събудих, а и аз го гушнах.
След известно време се видяхме, той ме помнеше, хвана ме за ръка и ме заведе на морето.
Гмуркахме се и плувахме под водата като в реклама на Кока-Кола.
Спомням си цветовете...